— Познавате ли ги? — запита Мърроу и като че ли не бе му повярвал. — Единият е негър.
— Аз също съм негър — обади се Болтън иззад бялата си цигара съвсем равнодушно, както си говореше изобщо, когато изобщо говореше.
— Простете, доктор Болтън! Нищо не исках да кажа — извърна се към него Мърроу. — Само доуточних, за да си спомни професорът.
— И той нищо не искаше да каже — заяде се Стенфорд. — Нали, Болтън?
Болтън не даде вид, че схватката го е засегнала с нещо, а полковникът угаси извинителната си усмивка заедно с натискането на копчето на визофона. „Пуснете ги!“, заповяда той, без да поднася раковината към ухото си да чуе дали са приели нареждането му. Мърроу вярваше в техниката — за да поддържа тая му вяра, се грижеше цял батальон от техници.
А професор Бокенхаймер чак сега се запита защо Ралф е излъгал. Има си хас да го е питал? Невъзможно! Това ще рече веднага да върви в пенсия. Та нали паметта му е единственото… Но за какво е тогава този блъф? Ралф Бокенхаймер знае, че баща му притежава най-добрата засега памет в света и че никога не си позволява да лъже или поне в такива случаи не си го позволява и, разбира се, нямаше да си го позволи, но очевидно фьонът излъга вместо него, ей тъй, преди да се усети, и сега никак не му е ясно защо го направи. Сигурно за да си отмъсти на Мърроу за безтактичността. Стенфорд не е забелязал, че има фьон, но и той целият е настръхнал срещу полковника, всички са настръхнали, а какво им е виновен човекът? Помага им, услужва им, изобщо е един превъзходен менажер за научна група…
— Добри момчета са — рече като за оправдание Бокенхаймер и дюната се превърна пред очите му в мътен пясъчен облак. — От години са приятели.
Пясъкът се уталожи, въздухът стана чист и прозрачен, както става след дъжд — пълен със зукове, миризми и невидими движения. Но така става след дъжд, а Бокенхаймер продължаваше да лежи в своята пустиня съвсем отпуснат, не миризми и не звукове се изливаха върху него, а само ония вълни, които той единствен в стаята можеше да улавя. Лежеше като радиоастрономическа антена с безбройните клетчици на приемателната си мрежа и пустиня имаше вече само под него — безкрайната, твърдата, привичната му от дете пустиня, над която обикновено беше препълнено с гласове. Те идеха от всички посоки, блъскаха се в него като космически лъчи в приемателите за твърди частици, невидими и беззвучни за всички останали. Той единствен и може би стотина неизвестни врачки и циркаджии на цялата Земя — те можеха само да ги чуват, не винаги да ги разбират, но да ги улавят. И да се чудят до безкрай на тая си способност.
А всъщност се чудиш до едно време, после преставаш. Лежиш си в своята пустиня, по-скоро: лежиш на нея, защото тя винаги е някак под тебе, или още по-точно, там, дето трябва да си самият ти, защото винаги я усещаш и като себе си, и като нещо, сред което се намираш, лежиш си и слушаш тия безброй гласове, отпуснат, престанал да се измъчваш, само от време на време се понапънеш, позавъртиш антената в себе си, себе си позавъртиш като феритна антена, за да уловиш във фокуса й оня глас, който в момента ти трябва, който в повечето случаи изобщо не ти трябва, а трябва на другите, дето не могат да го чуват, за да ги забавляваш или да ги караш да си блъскат главите, каква ли ще да е пък тази мистериозна способност, откъде ли ще се е взела у човека и защо е толкова рядка… И да се мислят за някакви учени, като си блъскат така главите над нещо, което все едно не ще разберат. Та и как ще го разберат, щом носителят на тая дарба най-малко може да я проумее, дори не толкова физиологията й, дори елементарните й прояви не може да опише с разбираеми средства въпреки трите си дипломи и двете докторски дисертации, и професорската титла. В края на краищата и това нямаше да е страшно, ако не беше тая пустиня, тоест, ако не беше усещането, че си безплодна пустиня, където витаят само неизречените гласове на другите, че си някаква безкрайна пещера, чийто под е Сахара, и че тая пещера е създадена само за да произвежда глупавото ехо от скриваните чувства на другите хора.
Дали беше спрял тоя проклет фьон? Когато той духа, пустинята си е чиста пустиня, дори без пещерен свод над нея, без ехото на гласовете, а сега Бокенхаймер чуваше вихрушката на упрека, извила се около правия Мърроу.
— Така е, господа! — изрече прекалено високо в самозащитата си Мърроу. — Неприятно е, но кой е виновен? Като не искате да пренесете… да оставим апаратурата, поне документацията да пренесете…
Читать дальше