Любен Дилов - Педагогическата машина

— Госпожице Джейн, моля ви, проверете дали биха могли да ми намерят тия книги в библиотеката до довечера. Нека ми ги изпратят у дома! — но не продължи пътя си, а само се отдръпна малко встрани и повика своите загадъчни сили, които сега го радваха с предчувствието на едно удоволствие, което никой мъж след прочутия някога Волф Мессинг не бе в състояние да си позволи.

Джейн наведе модерните си очила към листчето, но стъклата й мигновено засияха в червени отблясъци. Цялото й дребничко личице стана огненочервено, после огънят се отдръпна от него, оставяйки алени петна върху внезапната му бледост.

— Но това… това… господин про… но то не може да бъде…

То беше самата истина, видяна през диоптрите на неговото внушение. Той знаеше какво четат те в този миг и ликуваше под напрежението, с което за втори път го диктуваше в бедното й мозъче: „Джейн, извинете, че един мъж на моите години постъпва по този детински начин! Аз ви обичам, Джейн! Обичам ви, както никога и никого не съм обичал, и затова не зная как другояче да постъпя. Затова ви оставям вие да решите.“

— Но… но… някаква грешка… вие друго листче… тук няма никакви книги… — шепнеше слисано момичето.

— Не съм сбъркал, Джейн — повтори неумолимо Бокенхаймер.

— Но тук… боже мой! Не може да бъде, вие… вие…

Тогава той изведнъж хвърли върху бюрото й календара, който бе взел уж небрежно в ръцете си; с отрезвяващ плясък като голяма плесница изпляска там тежкият календар, а Бокенхаймер стисна клепачите си с такава сила, сякаш искаше да ослепи тоя свой нечовешки поглед, и рече с вкоравен език:

— Какво ви е, Джейн, лошо ли ви е? Какво има? Каква грешка?

Как некадърно, как идиотски лекомислено изигра излизането от номера! Но се оказа повече уплашен, по-ужасен от самата секретарка, която тогава погледна за трети път треперещото между пръстите й листче и се строполи на стола си. Защото на него наистина нямаше нищо друго освен три заглавия на книги.

— Джейн! — извика той, без да е в състояние да й се притече на помощ. — Джейн, какво ви стана?

— Не знам… аз… боже мой, какво ми стана наистина? Простете — посъвзе се момичето и недоумението му отново изби в яркочервения цвят на един безкраен срам.

И Бокенхаймер хукна… в обратната посока. Тичаше така, че шофьорът, подгонен от охраната, успя да го застигне с колата едва на третата пресечка. Но има ли къде да избягаш от своя ужас, когато си сам като никой друг на тоя свят? И откъде се взе толкова лекомислие у един петдесетгодишен професор по специалности, които най-малко допускаха лекомислие спрямо хората? Как така не можа да си спомни предварително, че когато оня нещастник от Московската банка е броил на Мессинг сто хиляди рубли срещу празен лист от ученическа тетрадка, после, като му разкрили, че е бил обект на експеримент, получил инфаркт, та едва го спасили?

Бокенхаймер крещеше срещу своето лекомислие, а вече съзнаваше, че не опасността от инфаркт го е опомнила, а нейният безумен страх пред откровението му. Та нали заради този страх жената, която някога наистина го бе обичала, може би се реши да го напусне чрез самоубийство!

Вечерта съзря в домашния си кабинет изпратените му от библиотеката ненужни книги и освирепял, ги запокити една след друга към отсрещната стена. Третата вече летеше подир другите, когато гневът му прогледна. Тъкмо на тая стена висеше портретът на покойната. Потресе го импулсът на подсъзнанието му — за какво бе поискало то да си отмъщава на тази с нищо невиновна спрямо него жена? Заради бягството й? Заради самотата, в която го остави? Заради нелепия й страх?… Няколко месеца преди да погълне отровата, направила я в предсмъртните й минути отблъскващо грозна, тя беше му изплакала за последен път: Не мога повече! Винаги да живееш с усещането, че някой знае във всеки миг всичко за тебе. Нечовешко е, ти не можеш да го разбереш, но то е нечовешко… Бокенхаймер предусети една от поредните й нервни кризи и я посрещна със заучените психиатрични похвати: А нима по-рано ти не искаше да знаеш всичко за мене? Когато човек обича, той е ревнив към всяко душевно движение у другия. Естественият егоизъм на влюбеността. Но, мила, ние сме достатъчно дълго женени, за да е естествено да се ревнуваме по този начин. Смешно е направо…

— Това е друго! — упорствуваше тя. — Съвсем друго е!

Той още сдържаше яда си:

— Колко пъти ще те убеждавам, че знам за тебе точно толкова, колкото и ти за мене? Имам си прекалено много работа, за да се занимавам с твоето изучаване. Разбери, това е болестно състояние и ти трябва просто да се полекуваш малко.