Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

— И този закон не ви е пречел на развитието? — продължи да не вярва партньорът ми.

Ставаше ми досадно — като няма какво интересно да ми каже, поне да го видя как ще тича!

— Той помага на развитието ни — отвърнах му. — Основният кризисен момент в съществуването на нашата цивилизация е бил психическото откъсване от природата. Чрез излизането си в космоса ние отново се сближихме с нея. Това ни убеди, че можем да се развиваме успешно само като зачитаме равновесието в природата и цялото й многообразие.

Очаквах възражение, но гласът в шлема ни предупреди:

— Такъв разговор не се позволява преди демонстрацията. Въпросът е включен в конспекта за обмяна на информация.

Не беше Вейо, той би ми го казал по директната линия, не през компютъра. Значи се обаждаше вторият партньор на срещата, защото тоя, който стоеше неподвижно на два метра от мене, не би се разсърдил, че отговарям на поставения от него самия въпрос. Дали не му се караше сега, както Вейо се караше на мен?

За какво да разговаряме тогава? Ако беше човек, щях да го питам: отгде си, що си, как живееш… а така? Стояхме и се гледахме, и очевидно ни се искаше още нещо да си кажем, да продължим по някакъв начин тия подарени ни извън програмата минути, да ги употребим за нещо по-приятно, а не знаехме как. Нямахме право нито да се приближим повече, нито да се докосваме един друг. Казах: „очевидно и на двама ни се искаше“, но това, разбира се, си беше пак моето човешко въображение, защото черната „кожа“ на хоботестото същество не излъчваше никакви чувства. По нищо не личеше дори, че и то ме гледа, като стои така насреща ми.

— Е, да започваме тогава — рекох аз с въздишка.

Добре, че умният компютър си вършеше педантично работата — да отбира и превежда на съгласувания език необходимото съдържание на думите ми, иначе кой знае какви недоразумения щяха да произлязат от моите импулсивни и емоционални човешки приказки!

— Как искате да бягаме? — запита ме партньорът ми, завъртайки се с хобота си към определената посока. — На два крайника или на четири?

Тъй като досега не бяхме си давали никакви сведения за нашия вид и устройство, то такъв въпрос не бе възниквал. Имаше си хас да настоява сега да му пълзя на четири крака? За да защитя себе си, трябваше да проявя великодушие:

— Нека всеки бяга по начина, който му е най-привичен и най-бърз!

Целта отстоеше на триста наши метра по линията, разделяща на равни части разстоянието между двата космолета. Обаче лунотръсът бе съборил и тази пирамида, та камъните й приличаха сега на безформена купчина нажежени до червено големи метални късове. Изглеждаха смешно близко за едно надбягване, но простраствената илюзия идеше от липсата на атмосфера и от яркостта на осветлението. Тристата метра си бяха триста метра — достатъчни, за да се заснеме един хубав филм. Мъчителното бе, че знаех и точно за какво време ще ги измина, защото бионичният скелет си имаше определена скорост. В края на краищата, той не бе създаден за глупави надбягвания, а да осигурява едно сравнително леко придвижване в тежкия скафандър при условията на силна гравитация. Пределната му скорост — 20 км в час — далеч отстъпваше на бързината, която би развил един атлет на пистата за къси разстояния, но пък позволяваше на човешките крака без особена умора да поддържат тази скорост в продължение на много часове. За съжаление това предимство абсолютно се губеше на осеяната с камъни тристаметрова лунна писта. А тясната, лека и гъвкава фигурка на моя съперник направо ме отчайваше.

— Радвижи се малко! — ревна по запалянковски Вейо в ушите ми. — Клекни няколко пъти!

— Все тая! — махнах аз мислено с ръка. — Не го ли виждаш каква маймуна е?

— Какво стана с нашата теория за предимствата на изправеното положение у човека, докторче? — въздъхна той.

Партньорът ми отново бе застанал на четирите си крайници, отново бе заприличал на мравояд. Но, доколкото си спомням, мравоядът е доста тромаво животно, а този и когато стоеше изправен, притежаваше същата естественост и лекота в движенията си. За миг биологът в мен се зае да съобразява: Еволюцията им е запазила и двата начина — сигурно заради честите и силни земетресения; на четири крака се пази по-добре равновесие, отколкото на два, не случайно той предугади лунотръсите, навярно имат дори развит инстинкт за тях, както животните на Земята…

Мислех такива неща, защото не ми се искаше да мисля за предстоящото си поражение, и се утешавах, че като почнем да вдигаме и да хвърляме ония големи камъни там, ще види пък аз на какво съм способен! Макар че всъщност не аз, а бионичният ми скелет щеше да ги вдига. Сега вече съжалявах, загдето не отидохме докрай в лъжата си — можехме спокойно да им пуснем Рони. Той щеше да им покаже какво значи скорост на бягане и вдигане на тежести, и рефлекси за движение!