Любен Дилов - Как се съчинява фантастичен разказ

Къде са отишли? — импулсивно ще запита нашият Мук, защото ще му е станало мъчно за тая хубава и добра цивилизация. Виж, това няма да ви кажем — законно ще отвърнат старците. Нали ще вземете да ни се довлечете и там…

Разбира се, и тук могат да се съчинят други варианти, но нека видим каква изгода ни дава този — 1. Останахме верни на гротесковата линия с типичното за нея фантастично хиперболизиране. 2. Вмъкнахме един актуален нравствено-философски проблем на космогонията: космическото право, намеса и ненамеса в развитието на другите светове, морала на земните човеци, който ще отнесат със себе си в Космоса — конквистадори ли ще бъдем или действителни братя по разум на ония, които толкова търсим, за да тръгнем заедно с тях срещу загадките на Вселената. А с този нов елемент разказът ни престава да е абстрактно фантастичен. Без него художествената му идея би могла условно да се осъществи и на Земята — на някой остров, където има аборигени и колонизатори. С него той се превръща вече жанрово в онова, което днес се разбира под не съвсем точното, но наложило се определение „научна фантастика“. И трето: Предложихме на читателя един, макар и шеговит, но пълен с многозначителен и многопосочен подтекст символ на разумно поведение в съвременния свят, който може би ще го накара по-сериозно да се замисли или поне да си помечтае над това какво да правим, за да избегнем конфликтите и на собствената си планета.

Разказът би могъл отново да свърши дотук, като оставим читателя сам да си търси продължението му, но ние все пак не ще сме изчерпали задачата си. И отново ще сме спрели до анекдотната форма, ще сме показали агресивно-земното начало едностранчиво и двуизмерно плоско. А то е от основните двигатели, които ни отвеждат при определени условия към фашизма и винаги може да ни хвърли обезоръжени и безпомощни в познати ни от земната история трагедии — индивидуални и социални. Затова като че ли не бива да изпускаме трагедийната страна. Още повече че когато смесиш трагичното с комичното, внушението понякога става по-силно. Пък и на читателя, който може би се е доверил вече на нашето въображение, навярно ще му се иска да узнае и какво още самите ние ще предприемем с нашия Мук.

Храбрият Мук естествено ще тръгне обратно — вече спокойно изправен и щастлив, защото носи чудесна новина: врагът не съществува, цялата планета е наша и ние можем да напуснем затвора на собствената си крепост, да заживеем най-после в мир и свобода…

Да, такава е съкровената мечта на човека още от Адамова време, но защо тя все пак не се осъществява, защо човекът още предпочита, подобно на пещерните си предци, да се завира в мрака на крепостите? Кое ни пречи да осъзнаем най-после, че отдавна са изчезнали от Земята ония страшни зверове, които някога са ни натиквали в пещерите, и да отхвърлим генетически унаследения си страх? Мисля, че нямаме право да отбегнем този въпрос. Поне подтекстово той трябва да се чуе в разказа ни, а той ще ни насочи и към финала, където сме длъжни да постигнем вече пълните широта и дълбочина на посланието, което сме решили да отправим към читателя.

Нека огледаме първо най-лесно хрумващия вариант за финал) Мук успява по същия незабелязан начин да се прибере обратно в своя бастион. Той съобщава радостното си откритие на Гук, Гук ще го каже на Дук, той — на Пук… (Отново приказното изброяване до три и пак се роди асоциация с нещо народно — думичката „напук“!) Пук ще е останал верен на внушения му дълг или ще стане несъзнателно предател и диктаторът заповядва Мук да бъде арестуван за разлагане духа на армията чрез разпространяване на зловредни слухове. Разстрел и… край! Читателят ще е разбрал, че диктаторът не желае народът да живее „в мир и свобода“ просто защото тогава няма да имат нужда от него. И ще му остане само още да се поучи от трагичната съдба на героя, да стигне евентуално до извода, че не бива да се подценяват диктаторите, а да се действува против тях предпазливо и организирано. Финалът е трагичен, но и оптимистичен. В него мъждука надеждата, че поне Гук и Дук ще са си направили тоя Извод, ще заживеят с истината, ще я разпространяват тайно и все някой ден ще съберат сили да свалят диктатора, да изведат народа от крепостта, да възцарят свободата на планетата.

Но… само това ще е разбрал читателят, само тая банална истина ще сме му предложили накрая. А то не е достатъчно. То все още олекотява проблема с фашизма, представя, диктатора като откъснато от хората явление, отдалечава го и от читателя; такъв финал ще излъчва и наивната вяра, че е достатъчно да се убедим в егоистичните подбуди на жадния за власт диктатор, за да престанат да съществуват диктаторите на Земята. Добре, ама те не престават да се появяват и е нужно да се разбере защо. И е нужно още острието на художествената идея накрая да бъде насочено към читателя, ако искаме да го накараме действително да се замисли. Ето защо читателят трябва да узнае още по някакъв начин, че не диктаторът е виновен за всичко, че ако някъде си в наши дни е дошъл на власт, то е станало с помощта и на такива като нашия читател, колкото той да си се смята за невинен. Защото диктаторът не се ражда и не седи на трона си само по собствена прищявка, а и по неведомата още потребност на ония, върху чиито плещи се крепи. Ние, разбира се, не ще правим цялостно изследване на проблема, но за да бъде разказът ни идейно и композиционно завършен, трябва да покажем как и на какво се крепи диктаторът.