Любен Дилов - Как се съчинява фантастичен разказ

Ето че се появи и първият подтекст в разказа ни: любопитството, неговата човешка същност и дългът ни към него, защото без любопитство няма и мислене. То първо ни подтиква да излезем от крепостите на догмите по трънливия път към истините. Тогава спокойно бихме могли на първо време да назовем разказа си „Любопитният“. Или да добавим към него някое име, например „Любопитният Мук“. Така ще вържем част от художествената си идея още за заглавието. Казвам „част“, защото все още не знаем какво ще излезе в края на краищата от този разказ, но с добавянето на това име, пак неволно, подхващаме и определен тон — иронията, пародията. Нека временно го приемем и поразсъждаваме дали този тон ще е най-добрият за замисъла ни!

Името Мук ми хрумна току-що, в момента на писането, и явно по асоциация от лежащото в паметта ни клише „Малкият Мук“, а имаше преди години и един хубав американски филм „Нахаканият Люк“. Съобразяваме набързо: фантастиката, па и цялата литература, често си служи с подобни аналогии от класиката, доближава се чрез тях към читателя, като свързва новото с познатото, пародира стари образци или ги пълни с друго съдържание, заимствувайки външните им елементи. Значи няма нищо осъдително, ако го сторим и ние. Да се запитаме какво би ни дало нашето заглавие!

Чрез позоваване на популярния герой от популярната приказка ние ще привлечем по-успешно вниманието на читателя, отколкото чрез някое измислено, уж чуждопланетно име, което не ще му говори нищо. Малкия Мук го знаем, ще си рече читателят, я да видим що за птица е пък Любопитният Мук! Второ, Мук е момче от народа, което е малко, но извършва в името на справедливостта големи подвизи и тъкмо с това приказката вдъхва радост и упование на всички малки по света. Нашият Мук обаче ще ги кара да очакват какво е видял и какво е сторил в резултат на любопитството си тоя момък, а впоследствие ще ги провокира и да се замислят как да боравят със собственото си неизкоренимо любопитство. Значи бихме могли да приемем, че сме поставили интригуващото начало още в заглавието си.

Фантастиката обаче, особено тая, която наричаме „научна“, колкото и парадоксално да звучи, повече се нуждае от „реалистична“ обосновка на детайлите. Тя не ще ни позволи току-така да пренесем познато от миналото име в бъдещето или на планета, далечна светлинни години от Земята. Налага се да обясним появата му. Бихме могли да споменем, че родителите му са обичали древната приказка и затова са кръстили дребничкото си момче Мук с надеждата, че то също ще върши подвизи в живота, но това ще бъде слаб ход, както казват в шахмата, а задължение на автора е да търси смислово най-натоварения вариант на всеки нужен му детайл. Такова обяснение не би се снаждало и с фантастиката, не е от нейния типичен арсенал, па и нищо съществено не ще ни съобщи. Добросъвестният автор не бива да си позволява нищо неказващи или несвързани с общата идея елементи, особено в по-късите форми на литературата.

Самото име носи известен мил комизъм в себе си, ще кара читателя да очаква от героя весели приключения и щастлив край, а ние му готвим друго — изненадата също е добър и полезен за изкуството похват. Разказът ни, както усетихте, някак от само себе си тръгна в ироничен план. Нарисували сме едно военизирано авторитарно общество, което искаме да изобличим, следователно спокойно можем да си позволим и гротеската — няма какво да го жалим! Нека отново поразсъждаваме: военщината налага винаги краткост, ударност, а най-вече едно изначално обезличаване на отделния човек, за да го направи послушен. И ето че се задава един, за мен поне приемлив детайл в стила на гротесковата фантастика. В армията на тази държавица-крепост никой няма право да носи истинското си име, то остава в цивилния живот. В армията, вместо чинове и звания, им дават други имена. Хрумват ни два варианта, но сигурно могат да се открият и повече: а) Мук, Дук, Пук, Гук… — които ще отговарят на войник, ефрейтор, младши сержант, сержант и т.н., б) в ротата, в която служи нашият герой, всички имена завършват на „ук“ — Мук, Дук, Пук, Рук… според броя на азбуката, за да се различават от останалите поделения. Другата рота може да бъде на „ок“, третата на „ик“ и т.н. Склонен съм да се спра на втория вариант. По-фантастичен е, по-комичен и по-остро изтъква важната идея, че диктатурата се нуждае от обезличаване на индивида и натикването му в рамките на по-малка единица от масата, за да бъде по-лесно командуван. А допълнително се иронизира и мнимата в случая индивидуалност на човека, като тя се определя само с една буквичка пред общата наставка.