Любен Дилов: В чакалнята

Тя се откъсна от него и весело затанцува, илюстрирайки щастието си.

— И знаеш ли какво още ще им кажа? Ще се съблека и ще им кажа: Хей, потомци, ето ме! Ако ме одобрявате, ще ви родя, ако не, може и да не ви родя, така че — мислете му!

Би трябвало също да бъде щастлив — тя умееше да го ощастливява и наистина искаше, щом завърши образованието си, да има деца от него. И той й се радваше, любуваше й се и може би беше щастлив, но над всичко вибрираше нещо, което приличаше на завист или неприязън. Да, лесно й беше на нея! А на двайсет и пет години той ентусиазирано изстреля към бъдещето всичките си мечти и планове, в които изобщо не фигурираше коментаторското му място в холовизията. Как ще го обясни сега на потомците си? Защото на петдесет години и той самият, и онези, които, за проклетия, може пък да попаднат някога на неговите записи, би трябвало да направят нещо като равносметка. Няма ли да си рекат: Добре бе, деденце, разбрахме, умен си бил, популярен си бил, щастлив си бил — това не всекиму се удава, за нас обаче какво направи, за нас? Е, поучавал си хората за разни неща и те може би са ти били благодарни, но сигурно ли е, че си им говорил истини или си и послъгвал — било за да угодиш някому, било от липса на кураж или от умствена леност?…

— Ама моля ви! — стресна го плачливият вик на неговата връстница.

Мястото й в тоалетната бе заело момичето, а тя, завряла се в най-отдалечения ъгъл на чакалнята, трескаво мърдаше устни над някакво листче. Навярно това бе правила и в тоалетната, за да не я видят, а шишкото се опитваше сега да й го вземе.

— Дайте и аз да надникна, все ще науча нещичко!

— Нали чухте, тайна е. За всички!

— А за тоя, дето ви го е написал? Жената силно се изчерви.

— Никой не ми го е писал! И не ми пречете, че ще се оплача!

Шишкото се прибра в креслото си с шеговито самоутешение.

— Кой знае колко лъжи сте нагъчкали там!

— Това не ви засяга!

— Засяга ме, защото ще лъжете и моето потомство, не само вашето.

Тя не приличаше на тия рядко срещани жени, които трудно намират какво да отвърнат в подобни случаи, но предпочете да не си губи времето и обърнала гръб на чакалнята, продължи да зубри своето изказване.

Шишкото, необикновено подвижен въпреки килограмите си, отново се завъртя в луксозния фотьойл.

— Абе това не ви ли прилича на комедия? Все едно всеки сам да си пише некролога и… дайте сега да се надлъгваме!

— Може и да ви прилича на надлъгване — викна младежът, насочил непомръкващия си обществен фанатизъм към Лазар Донин. — Ама да се откажеш, е малодушие и ще прилича лък на самоубийство.

— Хей, забраниха ни и патоса, не чухте ли? — възкликна шишкото. — Ало, коментаторе, вие какво ще кажете по тоя въпрос?

— Наистина не е зле да ни оставите на мира! — рече Донин.

Закачката на шишкото към жената бе го накарала да се усъмни в повечето от това, което нощес бе си наумявал да произнесе. Не беше ли и то само опит за по-ефектна измама? Като коментарите му по холовизията, където не бяха толкова важни самите истини, колкото ефектното им режисиране? Но в кой ли миг от историята човечеството е започнало да прави търговия и със словото си, с тази своя най-висша и свята придобивка? И защо, по дяволите, от каква необходимост? Та лъжата винаги е била по-затруднителна, винаги изисква по-големи и по-специални усилия!…

Шишкото обаче се оказа достатъчно нахален или пък еуфорията му, резултат на същото напрежение, бе просто необуздаема.

— Най-смешното, коментаторе, е, че сякаш не сме дошли тук да ни увековечават, а да ни искат сметка. Седим като в чакалнята на свети Петър и се чудим как да го надхитрим, та да ни пусне в рая. И ни е страх, страх, страх!

Седемдесет и пет годишният погледна виновно гърба на зубрещата своето слово жена и деликатно снижи глас:

— Простете, но асоциацията с християнската религия, която направи другарят ни по съдба, пък и вие май се казвахте Лазар… Искам да кажа, имаше една такава легенда, ако си я спомням добре. Умрял там някой си Лазар. Роднините му го били вече оплакали, погребали, но ето че случайно минал Исус Христос. Накарал ги да отместят камъка, с който била затисната гробницата, рекъл: Излез, Лазаре! И Лазар взел, че наистина възкръснал. Друг път не съм си мислил за тая легенда, но сега като ми щукна в ума… Питам се: кому е било нужно това възкресение? Роднините вече се били простили със своя Лазар, пък и той е бил незначителен човечец. Може дори да са го презирали, да са го мразели или пък да е бил напълно безполезен. И какво Излиза? Че възкресяването му е било нужно единствено на Христос, за да се изфука пред публиката, да затвърди реномето, си на син божи.