Самуел Дилейни - Играта на време и болка

"Скупчихме се около южните бараки: двама носеха кожени набедреници, а останалите бяха голи. Всички бяха мръсни: омацани до веждите. Всички бяхме с металните нашийници. Но вече беше ясно, че сме подбрани сред останалите защото бяхме най-големите, най-силните, най-представителните мъже в мината. А и седмината бяхме на почти детска възраст още. Дойде един пазач, псувайки ни накуп; и миг по-късно едни непознати войници, с копия и щитове, изникнаха отнякъде. (Погледнахме ги, после пак се вторачихме в локвите.) Някой даде заповед за тръгване и — с войниците по четирите ъгъла на нашата групичка — потеглихме през дърветата и храсталака, надолу по един склон с високи треви, които шибаха нашите бедра като мокри камшици за да превърнат прахоляка по тях в бразди от кал.

"Бяхме минали половин миля когато видях, до една горичка отсреща, яки коне вързани за едни каляски, а войници разхождаха едни други коне, стъпващи високо и благородно, из поляната. Въоръжени с копия и щитове, дузина имперски гвардейци се мотаеха наоколо. Около една от каляските някакви мъже издигаха голяма синя палатка с бродирани краища. За секунда мернах богаташка червена наметка (която мина през просташките кожени такива на останалите), бродирана с толкова много метали и лъскави камъни, че в първия момент си помислих да не би сред всички тези военни да се е намърдала циркаджийска трупа като онези, които от време на време бях засичал по площадите на Колхари да имитират барони и дукеси.

"Някой викна да спрем.

"Застанах на трева, която беше вече отъпкана и размазана в калта. Бях забравил за пазача си и не видях високия мъж, който се примъкна от едната ни страна, докато той не извика на висок глас, минаващ над нас все едно не съществувахме: „Добре. Ще ги поемем ние оттук нататък. Не ни трябвате повече. Оставете ги тук и се връщайте в бараките.“ Мъжът беше висок, кафеникав и стоеше уверено върху мокрия наклон. Огледах сандалите му, бродирания железен колан и половината дузина гердани на различни държавни ордени, бронзови и медни, които висяха по блузата му. Наметката му, обшита с кожа, бе се смъкнала към едното рамо. Това не беше някакъв циркаджия, който да имитира бароните както бяхме свикнали ние, плебеите, в Колхари. Това си беше истински аристократ! „Благодаря ти — в името на императрицата, чието царуване е величаво и милостиво.“ Повелителят вдигна ръка, за да докосне с гърба на юмрука челото си — този традиционен жест на уважение, който, както го правеше той, се превърна в един малък дразнител, който той обаче дори не усети.

„Да, сър!“ Пазачът, който ни беше довел, изглеждаше изумен и объркан едновременно. Беше квадратен и силен, с дебела долна устна, с малък кожен боздуган и дебела тояга вързана за кръста. Беше ми крал вечерята на три пъти, почти бе строшил тоягата в прасците ми на два пъти и се беше кикотил докато лежах, кървящ, след като оня пазач ме нацели с кирката по челото. Беше почти толкова мръсен колкото бяхме и ние. „Да, разбира се. Ще ви свършат работа, нали така, повелителю мой? Да, разбира се, каквото кажете сър. Да. Тръгвам. Благодаря, сър.“ И след това, като внезапно обзет от силен и болезнен спомен, фрасна челото с опакото на юмрука си: „Императрицата!“ И като се покланяше, оттегляйки се бос заднишком, си удряше челото отново и отново. „Да, императрицата, чието царуване…“ Спъна се и едва не падна. И се фрасна по челото пак. „Чието царуване е справедливо и щедро!“

"Високият повелител се усмихна. „Айде, хора, сега ще ви дам работа. Ще ми прислугвате на мен, също на повелителя Анурон и на граф Жю-Форси. Анурон е оня големия, дето се размотава нагоре-надолу целият в червено. Ето го там, виждате ли го? И ще служите на младшата лейди Есула, която пътува с нас, но се съмнявам, че ще я виждате твърде често. Но тя е причината да сте тук и ако заповяда нещо, веднага хуквате да го правите, разбрано?“ Засмя се и ни заведе в полевия лагер, който се беше вече оформил и ни предаде на старшията по лагер, който веднага ни намери работа да дърпаме въжета и разпъваме палатки, да разтоварваме карети и каруци, да се грижим за конете — макар за всичко това да си имаха достатъчно хора и войници. Но ние не питахме, а действахме, като се опитвахме да не се набиваме на очи защото бе ясно, че всички около нас знаят как се вършат тези неща много по-добре от нас. Объркани от внезапната промяна на нашия живот гледахме да не се питаме за нищо.

"Трябваше да минат години, за да започна да разбирам онази смесица от вина и фасцинация, с която повелителите на Неверион гледаха на своите роби — макар точно това да ме заливаше през целия оня следобед. Онова, което успях да науча през онзи ден бяха милиарди отделни малки факти за аристокрацията, която, по времето на моята свобода, никога не бях виждал толкова отблизо.