Самуел Дилейни - Играта на време и болка

"Обаче екстравагантността на тези фантазии беше балансирана — всъщност натоварена, пречупвана и връзвана — от онова, което беше упоено, умъртвено и почти убито при моето арестуване. Всичко онова, което би могло да позволи на мисълта да стане дума, на идеята да стане действие и на един план да стане практика беше в шок, замаяно, замръзнало. Можех да направя истински план за бягство, или да направя каквото и да е движение за неговото изпълнение точно толкова, колкото можех да речем да литна в небето, да убивам с поглед или да пропълзя под цяла планина. Всякаква възможност за практика беше, поради случайното ми арестуване, убита. И какво виждаха тия около мен, пазванти, старшини и роби, когато ме погледнеха? След първите няколко месеца, когато започнах да излизам от шока, онова, което те виждаха бе един добродушен шестнадесетгодишен пич, който от време на време би излъгал или откраднал за да си услади малко живота, и в същото време би направил някакъв жест на доброта, съвършено случаен и безкористен, към роб или пазач. (Един такъв жест — бях свил храна от един тлъст пазач, за да я дам на едно току-що заробено момче — доведе до всеобщ бой, от който си нося този белег на лицето. Докато всеки се биеше с всеки един пазач хвърли по мен кирка; острата й част ме цапна по челото и разкъса бузата надолу. А исках да помогна на момчето, защото то ме забавляваше в едно място където много малко неща могат да те накарат да се усмихнеш. А си изядох боя от пазачите, защото те вече бяха решили, че ако момчето може да забавлява, значи може да се превърне и във фокус на някакъв бунт; и всички, които си общуваха с него, бяха вече под наблюдение. Тук има скрит урок: че когато си обект на потисничество, всеки твой акт, дори спонтанните жестове, трябва не само да са, но и да изглеждат случайни, безцелни, мимолетни — така че да не последва отмъщение върху онези, на които си помогнал. Впоследствие момчето беше преместено в на-ужасяващата и убийствена част на мината.) Но всъщност всичките ми действия, както и да са интерпретирани, бяха правени с единствената цел малко да отпуснат напрежението и дискомфорта на момента; бях прекалено пречупен, за да мога да си давам сметка за онова свързване между различните моменти, което поражда историята и която, каквото и да говорят нашите управници, не е никога неизбежна: тя е договорна. И през цялото това време, макар от време на време да правих и жестове на безсмислена жестокост, нямаше и намек за бунт. Онова, което може да се бунтува, бе на практика убито в мен; и целият ми труд, всичките ми шеги, всичките ми закачки с хората около мен — това беше просто един навик, който беше останал от предишния ми живот; един навик който само имитираше определена жизнерадостност, докато Азът който дава смисъл на живота беше изхвърлен от моето тяло. Онова, което виждаха, казвам ти Удрог, бе идеалният роб. Те виждаха това тъй като по време на върховата си свобода, докато скитах по доковете на Колхари и ходих по нейните улици, бях вече толкова близо до онази деградация, която всяка политическа власт иска да постигне в своите поданици, че новото ми състояние (моите господари искаха от мен да вярвам, за да ме контролират; и аз исках да вярвам, за да надживея техния контрол) всъщност не беше кой-знае колко различно.

"За какво съм си мислил по онова време?

"Не бях се разпаднал. Бях си цял. Само обстоятелствата се бяха променили.

"Ха!

"Май беше към три месеца след първата годишнина от арестуването ми, когато повелителите дойдоха в мината. Може да е било шест месеца по-рано, или по-късно.

"Онова, което всъщност помня, е това:

"Един следобед дъждът ни извади от наводнените мини един час по-рано от обичайното. Облаци с цвета на слонова кост бяха се натрупали по върховете на планината. Боровете по края на поляната бяха станали черни като парчетата, които измъквахме от обсидиановите мини. На запад светът бе омацан с червена мед, докато вечерта раздираше небето до кръв. Като прекосявах, стъпвайки по килим от паднали листа, двора на бараките, поспрях се да се огледам в една от локвите, която се свързваше с останалите като със сребърна панделка, опъната върху черната земя и докато водната повърхност повръщаше обратно кървавия край на деня — един от бригадирите изрева: "Ей, ти там! Искам те веднага в южните бараки! И тебе — да тебе също!

"Крайно объркан, хукнах към посоченото място заедно с други половин дузина, които бяха подбрани по същия начин сред уморените мъже, излизащи от мината.