Дебра Диър - Сянката на бурята

— Но това е само драскотина — и тъй като имаше и по-лоши неща на света от една загрижена жена с атлазен глас, Ийън я остави да го поведе. Стъпките им прокънтяха като пушечен откос по дъбовите дъски на палубата.

— Еджи! — извика тя и затропа по заключената врата. — Еджи, отвори, Сабрина е!

— Е, че какво правите навън? — запита Еджи, докато дърпаше резето. Тя отвори широко вратата и се намръщи. — Какво, по дяволите, сте…

— Еджи, двама души нападнаха този мъж — Сабрина го въведе вътре и застана под лампата зад вратата. — Моля те, уведоми капитана… — думите й секнаха, щом видя Ийън, очите й се разшириха, сякаш срещу нея имаше призрак. — Вие!?

Ийън на свой ред също се смая, но не защото я позна. Не помнеше да са се срещали преди, но лицето й беше толкова хубаво, че едва ли имаше мъж, който би я забравил.

— Брина, няма ли да престанеш да зяпаш човека и да ми кажеш какво да правя?

— Кажи на капитан Андерсън, че единият от нападателите е избягал.

— А другият? — Еджи сложи ръце върху тесните си хълбоци, наклони глава на една страна и загледа Сабрина като лястовица, която гордо се готви да нападне лебед.

— Той вече е преполовил пътя до Ню Орлийнс — каза Ийън и се усмихна на дребната прислужница.

Еджи го измери от главата до петите и като видя рошавата му коса и лъснатите обувки, усмихна се и в ъгълчетата около сините й очи се появиха ситни бръчици.

— Май не са били големи умници, щом са нападнали такъв едър и силен мъж като вас.

— Еджи, моля те, побързай — каза Сабрина, докато помагаше на Ийън да си съблече дрехата.

— Аз съм Еджи Фицпатрик — тя направи скован реверанс и повдигна единия край на тъмносинята си муселинова пола. — На вашите услуги, сър.

— Еджи! — викна Сабрина и прекъсна Ийън, който бе започнал да се представя.

— Тръгвам — каза прислужницата и се запъти към вратата, като им помаха с ръка. — Но няма защо да бързам. Ако бандитът не иска да сподели съдбата на приятелчето си, няма да отиде много далеч — промърмори нещо за припряността на младите, отвори вратата, която водеше към големия салон, и остави Ийън и Сабрина сами.

Известно време тя не свали поглед от него, само стискаше дрехата му, сякаш беше безценна. Големите й очи го гледаха прямо и същевременно с необикновена мъдрост, която напомняше на Ийън за кошута, потърсила убежище в гъста гора. Нещо го смущаваше в този поглед, но той не можа да определи какво е, може би защото никога досега не беше го виждал. Поне не и върху лицата на другите жени, всяка от които искаше да вземе нещо от него — тялото му, за да й затопля леглото, златото — за да се накичи, инициала му — за да го добави към собствения си монограм.

Но какво толкова имаше у тази жена? Сияние? В очите й имаше нещо властно — там трепваха искри, щом го погледнеше. Пламъкът на искрената любов? И то към мъж, когото не познаваше?

— Виждали ли сме се?

Тя сведе поглед към палтото, което държеше.

— Да.

— Сигурна ли сте?

— Ако ме оставите да ви превържа ръката, ще ви подсетя за първата ни среща — каза тя и закачи дрехата му зад вратата, между белите и червените рози на тапета.

А да, ръката. Почти я беше забравил.

— Дадено.

Той се настани на едно високо кресло точно до вратата и като се отпусна върху твърдата тапицирана облегалка, напълнена с конски косми, се вгледа в нея.

Срещу леглото имаше шкаф от палисандрово дърво. Сабрина го отвори и смъкна ръкавиците си.

— Само ръката ли е ранена? — попита тя, докато изваждаше от дъното една орехова кутия.

— И гордостта — Ийън дръпна окървавения си ръкав и сгъна ръката пред себе си, за да не изцапа копринения брокат, върху който имаше същите рози като на тапета.

— Не разбирам защо се чувствате засегнат — тя остави кутията на пода и му подаде една ленена кърпа. — Нападнаха ви двама души, освен това те бяха въоръжени.

Ийън притисна кърпата върху раната.

— Не това ме засегна — усмихна се той.

— А какво?

Светлината от газена лампа се плъзна по косите й и те пламнаха като бургундско вино.

— Никой уважаващ себе си мъж не може да срещне толкова красива жена и да я забрави.

Тя сведе очи, но не престорено, а с неподправен свян. Ийън не беше свикнал с подобни реакции. Напоследък поддържаше връзки с жени, за които любовта беше само сделка. Нямаше нищо против това — просто взаимно си плащаха за услугите. Смяташе дори, че такива жени са по-почтени от онези, които даваха мило и драго да се омъжат за някой богаташ и да му вземат парите.