Дебра Диър - Сянката на бурята

— Изглежда, срещате твърде много жени.

— Но не и като вас — не я изпускаше от очи.

Така можеше да пресече всеки опит за преструвка, да разкрие и най-съкровените й тайни. Това беше мъж от плът и кръв, а не образ от сънищата или фантазиите на някое момиченце. Можеше да погуби и нея, и баща й, ако не е достатъчно предпазлива. Беше време да спре да се държи като недорасла ученичка или като плаха стара мома, която за последен път е виждала мъж преди стотина години…

— Коя си ти? — запита той и погали с пръсти бузата й.

Нежното докосване разбуди копнежите й. Коя ли беше? Вече и тя се чудеше. Тя не беше станала жената, за която тогава му говореше и която той трябваше да чака толкова дълго.

От големия салон се разнесе валс. В онази нощ също звучеше валс… Щеше ли да се сети? Наивно беше да си мисли, че е запомнил някакво глупаво момиченце. И все пак се надяваше!

— Помниш ли сватбата на Елинор ван Кортленд?

— Та това беше преди години.

Докато я оглеждаше, тъмните му вежди се смръщиха, над дясното око имаше сърповиден белег. Но това не грозеше мъжественото му лице, а само му придаваше по-дяволито изражение — като на закоравял пират. Това внушение се подсилваше и от леко изкривените му пълни устни.

— В градината на ван Кортленд почти преди десет години — постепенно объркването отстъпи място на прозрение. — Ти! — той се разсмя и кабината се изпълни с мъжествена музика. Без да иска, Сабрина също се усмихна. — Е, значи пак се видяхме, дяволче.

Все още с усмивка на уста, тя взе бинт и започна да превързва ръката му.

— Май те помолих да не ми казваш така.

— Но ти, изглежда, си го заслужаваш. Погледна го.

— Нима?

— Накара ме да мисля, че съм си загубил ума. Само луд би могъл да забрави жена като теб — поклати глава той.

— Красотата е преходна — тя погледна надолу, за да завърже краищата. — Само това, което е в душите ни, остава до края на живота — но в момента не беше сигурна, че харесва това, което е в душата й. Бе живяла в омраза толкова дълго и сякаш нищо друго не й бе останало. — Готово. Утре трябва да я сменим.

Ийън докосна лицето й и пръстите му се плъзнаха по кожата като летен ветрец. Сабрина вдигна очи. Той се доближи и дъхът й секна. Палецът му галеше скулите, а погледът му сякаш проникваше до дъното на душата й. Дълбоко в нея, където всичко беше загадка, тлеещият въглен трепна и се разгоря, като обля вените й с топлина.

Подхвана главата й и я придърпа към себе си. Искаше да я целуне така, както хиляди пъти бе правил в сънищата й. Само че сега беше наистина. Топло и истинско чудо. Наведе се към нея, черните коси хвърляха перести сенки върху лицето му. Устните му се разтвориха, тя почувства влажния дъх по страните си и усети първия допир на целувката.

Устните му се движеха по нейните, галеха нежно като самурена четка, която едва докосва платното, и раздухваха пламъка в гърдите й. Времето сега нямаше значение. Инстинктивно тялото й откликна — притисна се о неговото, за да потърси топлината му. Ето значи какво е да те докосва и да те целува една мечта…

— Благодаря ти — прошепна той, докато устните им все още не се бяха разделили.

Тя също изпитваше странната потребност да му благодари. Сега валсът се чуваше по-силно. Ийън я отблъсна от себе си с усмивка. Замаяна, Сабрина осъзна, че вратата към салона се отваря, и това я върна към действителността, но развали магията. Стъпи твърдо на крака, обърна се на другата страна, за да скрие руменината си, и се зае да оправя аптечната кутия.

С периферното си зрение долови влизането на Еджи, последвана от Дънкан и капитана. Еджи застана до леглата и леко се отдръпна встрани, за да направи място на другите. Когато Сабрина вдигна глава, капитан Андерсън й се усмихна. Устните му изглеждаха като цепнатина сред рошавата руса брада.

Тъй като преди това бе служил в конфедеративната флота, капитан Ейвъри Андерсън знаеше, че Сабрина и баща й се препитават, като обират златото на янките. Но той приемаше нещата по друг начин, според него раняването на един янки не беше престъпление.

Докато Ийън разказваше на капитана за случилото се, Дънкан стоеше до бюрото и погледът му хищно се стрелкаше наоколо. Сабрина видя, че нищо не му убегна, дори и тайната усмивка на Ийън — така топла и сърдечна, както и целувката само миг преди това. Но тя знаеше, че баща й разбира нещата по съвсем друг начин — за него жертвата вече беше в капана.

— Ще се радваме, ако ни придружите в салона, за да се повеселим заедно, мистър Тримейн — каза Дънкан, щом капитанът излезе. Това беше ход на хищник, който е надушил жертвата и е готов да нападне.