Дебра Диър - Сянката на бурята

— Когато бях малка, често сядахме на задната веранда и един след друг си разказвахме приказки, докато гледахме как корабите се плъзгат по реката — тя му се усмихна, под светлината на луната всяка черта на това любимо лице се запечата в паметта й. — Знаеш ли, че сирената на всеки кораб е неповторима, характерна единствено само за него?

Ийън се обърна и облягайки хълбок на перилата, й се усмихна на свой ред:

— За първи път го чувам.

От голямата зала се разнасяше валс, игривите му звуци се стелеха около тях като ярки сребърни вълни. Сабрина потисна желанието да се приближи до него, да почувства топлината на прегръдката му.

— Братята ми много се гордееха с това, че са способни да познаят кораба само по звука на сирената му.

— А ти? — попита я той и приглади една немирна къдрица, която бе паднала на бузата й.

— О, на мен това никога не ми се удаде напълно — искаше й се да извърне лице към ръката му, да притисне устните си в дланта му, да задържи допира на дългите му пръсти. Чувстваше се крехка и уязвима, сякаш бе направена от стъкло и само едно невнимателно движение бе достатъчно, за да я разбие на хиляди парченца.

Ийън погали лицето й точно там, където лунните лъчи го докосваха, и тя почувства топлината му.

— Потанцувай с мен, Сабрина.

Един последен валс. За последен път в прегръдките му. Тя тръгна към голямата зала.

— Не, тук, под луната — каза той и я хвана за ръката. Пое я в ръцете си и тя притвори очи. Притискаше я близо до себе си — по-близо, отколкото би трябвало. Но тук навън нямаше погледи, които да ги заклеймят. Топлите му ръце, които я държаха с такава нежна сила, сякаш искаха да я защитят от всяко зло, прогониха студа на вечерта. И все пак той си заминаваше. От утре щяха да я топлят само спомените.

Движенията му бяха смели и уверени като на човек, който отдавна е опознал тънкостите на танца. Изумруденото кадифе на роклята й се нагъваше на множество вълни, докато двамата се носеха по палубата, навеждаха се, въртяха се, навлизаха в тъмнината или пак се плъзваха под лунната светлина.

— Снощи си мислех за първата ни среща — забави танца дотолкова, че вече само се полюшваха по такта.

Всяко движение на тялото му разпалваше пламъка, който се разгаряше в нея.

— Изненадана съм, че изобщо си го запомнил.

— Това беше забележително начало. Никога досега не ми се беше случвало някое момиче да падне в прегръдките ми като от небето. Всъщност ти си единствената.

Луси беше й казала някои неща за подвизите на мистър Ийън Тримейн. Повечето от жените в Ню Йорк бяха готови да паднат в краката му. Това бяха красиви, млади жени с добро положение, които не се прехранваха чрез обири на богати янки.

— Не мисля, че можеш да се оплачеш от липса на компания.

— Ти каза, че трябва да изчакам най-подходящата жена. Дочаках я.

Сбъдваха ли се мечтите й? Погледът му я обнадеждаваше. Но с надеждата дойде и страхът. Ако разбереше истината за нея, би ли я гледал така? Понеже не можеше да издържи на изпитателния му поглед, тя загледа ръката, която бе облегнала на рамото му.

— Нещо лошо ли има? — спря насред палубата, като все още я държеше в прегръдките си.

Трябваше да му каже сега, преди нещата да са отишли твърде далеч. Но в момента, когато срещна очите му, думите заседнаха в гърлото й. Та нима можеше да понесе да види как любовта в тези очи се превръща в отвращение?

— Някой друг ли има? — запита той и черните му, извити като крила вежди се сбърчиха.

— Няма. И никога не е имало.

Той отново се усмихна. Щеше да го запомни така завинаги.

— Това звучи насърчаващо.

Въздухът внезапно й се стори прекалено тежък. Едва дишаше.

— Наистина ли?

— Съвсем — ръцете му се плъзнаха надолу от раменете й по нейните ръце — едно напомняне за любовта му, от която я делеше само крачка. Искаше й се да облегне глава на гърдите му, да почувства прегръдката му, да забрави миналото и настоящето и да живее само за бъдещето с него.

— Сабрина, струва ми се, че съм те познавал цял живот. Дори повече. Караш ме да усещам, че… съм жив, чувствам се пълноценен само когато съм до теб. Единствено само до теб — той спря и постави ръце на раменете й, повдигна горещите си пръсти, за да погали шията малко над обточената й с дантела яка. — Обичам те.

Думите, които хиляди пъти бе чувала в съня си, сега бяха произнесени тихо и спокойно. Първоначално й бе трудно да повярва, че наистина ги е казал.

— Ще ми направиш ли честта да станеш моя жена? Сабрина прехапа долната си устна, за да задържи думите, които напираха да излязат. Как можеше да приеме, без да му каже? А как да му каже?