Дебра Диър - Сянката на бурята

Мъжът прехвърли погледа си върху Ийън, сбърчи чело и сви тънките си устни. Капитанът им беше предал, че една от лодките липсва и че нападателят на Ийън е изчезнал. Изглаждаше твърде възможно този човек да се окаже съюзник на негодниците.

— Мистър Тримейн, един мъж ни наблюдава — тихо каза Сабрина.

Ийън вдигна очи от картите и погледът му се изостри.

— Къде е?

— Зад вас — прошепна тя.

С леко плъзване бутна един от жетоните върху зелено — златистия брюкселски килим. Наведе се да го вземе и погледна към масата, на която седеше мъжът, но когато се изправи, се усмихна и му кимна да дойде при тях. Тогава Ийън запозна Сабрина и Дънкан с Джеймс Макдафъл.

— Смятах, че ще прекараш вечерта в кабината на прислугата, Мак — каза Ийън и го погледна.

— Реших, че ще е по-добре, ако ви държа под око, майоре — Мак изгледа подозрително Дънкан О’Нийл и Сабрина. — Човек никога не знае откъде го дебнат опасностите.

— Мак съпътства семейството ми отпреди да се родя — каза Ийън и се усмихна на Сабрина, която гледаше дребния човек така, сякаш всеки момент ще се нахвърли върху й. — Той е нещо като моето куче пазач. Последва ме дори във войната.

— Все някой трябва да се грижи за вас, майоре.

— Нали ви казах! — въпреки че Сабрина се усмихваше, тревогата й не можа да му убегне. Очевидно Мак я смущаваше. — Върви да се забавляваш, Мак.

— Но, сър…

— Хайде, хайде — каза Ийън. — Мога и сам да се погрижа за себе си. Съмнявам се, че семейство О’Нийл възнамеряват да ме пребият и да ме хвърлят през борда.

Преди да напусне стаята, Мак хвърли още един настойчив поглед на Ийън, после се обърна и кривите му крака затропаха възмутено към изхода. И без друго Ийън беше наясно, че Мак няма да се откаже току-така. Независимо какво му се говореше, старецът щеше да направи всичко необходимо за сигурността му. И все пак, ако О’Нийл бяха такива, каквито изглеждаха, нямаше значение, че Мак ще ги шпионира…

Когато Дънкан поднови играта, Ийън се вгледа в него. На О’Нийл не му отне много време да го въвлече в покера. Наистина ли Сабрина беше толкова невинна? Ийън се двоумеше.

Тя седеше и гледаше картите си, потропваше с един от тънките си пръсти по тях и леко бърчеше гладкото си чело. Формата на устните, съвършеният овал на лицето, тъмните самурени мигли на фона на белите като слонова кост бузи — закръглените и изострени форми бяха като нарисувани от ръката на майстор и изглеждаха пленителни. Лесно беше да се насладиш на красотата й, но трудно — да проникнеш в същността й.

Тя като че ли усети погледа му и вдигна очи — тъмни, дълбоки и много, много уязвими. В тези очи имаше обещание за бурни изживявания и дори нещо повече. Само един неин поглед беше достатъчен, за да прогони спотайващия се у него цинизъм.

Видя как внезапно се изчерви и руменината пропълзя по гладката кожа на шията й, страните и извивките на ушите. Представи си я с разпусната коса, разпиляна като коприна върху възглавницата му, да протяга ръце към него.

Разбра, че дишането му се е учестило. Опитваше се да долови аромата й, докато усети мириса на жасмин. Под дрехите топлината го заля, опари слабините му, корема, напрегна мускулите му и го изпълни с желание.

Първата целувка беше разпалила жаждата му за още. Искаше да я докосне, да почувства топлината на руменеца й, вкуса й, да усети как тялото й се прилепва о неговото, докато светлината на девството й го удави.

Имаше нещо особено в тази жена и в начина, по който го караше да се чувства, и той не желаеше да го назовава или да си задава въпроси. Не сега. Все още не. Нека й се наслади за малко. Искаше да повярва в момиченцето, което някога му каза, че ще обича само един мъж. Искаше да се довери на очарователната жена, в която се бе превърнало. Погледна картите си и за първи път видя флош рояла, който Сабрина му бе раздала. Очевидно тя му носеше късмет.

Корабът се движеше срещу тях като същество от светлина и огън, плъзгайки се по тъмните, кипящи води, вълните отразяваха блясъка му. „Бел Анджелин“ подаде сигнал на своя събрат и гласът й прозвуча високо като весела песен. Сабрина беше облегнала ръцете си върху дъбовия парапет. Повдигна лице, за да посрещне мразовития вечерен ветрец, и се заслуша в сигнала, който приближаващият кораб им изпрати в отговор. Ийън стоеше до нея и топлината му я обгръщаше.

Трите дни с него й се сториха по-кратки от три удара на сърцето. След първия ден баща й вече не се намеси. Може би собственият й опит в играта го бе убедил да се откаже от битката. Именно по време на първата им игра Дънкан загуби сто долара. Но Сабрина предпочиташе да мисли, че баща й мълчаливо й позволява да преследва мечтите си, въпреки че не ги одобрява.