Джанет Дейли - Ритуалът на нощта

— Какво си донесъл на Чад? — Кетрин повтори въпроса, на който по-рано не бе получила отговор.

Колебанието бе почти недоловимо:

— Нищо. Чад има по два броя от всичко.

— Искаш да кажеш, че си донесъл нещо на това индианче, а не си донесъл нищо на сина си? — тонът й бе леден и гневен.

Баща му настръхна. Последва тежка въздишка:

— Точно това исках да кажа. Не може ли да продължим този разговор друг път. Шофирах дълго и съм уморен.

Чертите на лицето на жената се отпуснаха.

— Разбира се, уморен си. Чад, иди у дома и сипи чаша бърбън на татко си. — Тя хвана под ръка баща му и се отправиха към къщата. — Не се притеснявай за багажа, Джон Бъкенън. Ще пратя някой да го вземе.

Сокола видя как тримата се прибраха у дома. После погледът му се спря на пъстрата риза, която държеше. Вятърът изшумоля в смачканата хартия на опаковката. Шумът навяваше пустота.

Няколко дни след завръщането на баща му списъкът на вечерните му задължения неочаквано се увеличи. Тъй като малката Керъл бе само на седем години, тя трябваше да си ляга по-рано от него. Лягането беше сложен проблем, защото момичето правеше всичко възможно, за да отложи с няколко минути Сънчо. Когато не успяваше, тя първо целуваше за лека нощ майка си, После целуваше баща си и го караше да дойде с нея в кухнята, за да пийне вода. Едва след това се съгласяваше да си легне.

Една вечер, след като бе пила вода, тя се спря до стола на Сокола, който седеше и пишеше домашното си, и го целуна по бузата.

— Лека нощ, Соколе — каза тя закачливо и избяга.

При допира на тези устни той потръпна, уплашен от това, което бе сторила. Сред племето навахос бе строго забранено всякакъв допир между хора от различен пол в един род, дори тогава, когато бяха много далечни роднини. Хвърли бърз поглед към Роулинс, като очакваше той да се ядоса на дъщеря си. Но мъжът само се усмихваше.

— Позволено ли й е да го прави? — попита предпазливо Сокола.

— Разбира се. — Въпросът му разсмя Роулинс. Той стана и отиде в съседната стая.

Сокола можа да разбере от това положение само едно — въпреки че живееше в техния дом, не го смятаха за член на семейство Роулинс. Той беше отделно от тях.

През тази дълга зима, а и голяма част от пролетта, Сокола рядко, виждаше баща си. Пътуването до Финикс бе само първото от серия други. Преди да замине, а и всеки път, когато се връщаше баща му, той се виждаше с него и според това, с колко време разполагаше, преди да тръгне отново, го посещаваше често. В разговорите си обсъждаха как Сокола се справя с различните учебни дисциплини. Баща му никога не го питаше дали му харесва новият живот, как живее в дома на Роулинс и дали му липсва животът в резервата.

Винаги беше сам с баща си. Никой друг не присъстваше на срещите. Всеки път, когато се върнеше от пътуване, баща му носеше някакъв подарък. Веднъж му донесе лъскав джобен нож, друг път — кожен колан и други подобни неща. Нямаше начин Сокола да узнае дали и Чад получава или не получава подаръци.

Когато дойде време да затворят училището за лятната ваканция, Сокола вече бе научил значението на думи като „копеле“, „любовница“ и „незаконен“. А от разговорите на каубоите в ранчото Сокола усещаше презрението, което изпитваха към индианците.

Лека-полека започна да разбира, че баща му изпитваше срам… срам, че той се бе родил от сбърканата страна на леглото и че майка му бе една „индианска…“. Това бе причината, поради която той идваше да го види винаги сам.

Имаше моменти, в които си спомняше и силно желаеше да се върне животът от времето, когато майка му бе жива. Седеше на стола и гледаше втренчено филиите бял, мек хляб. Искаше му се да усети в устата си, вкуса на питките „тортияс“, които тя сама месеше. Лежеше на леглото и слушаше проскърцването на дървото в дома на белите, а споменът го връщаше към припевите на обредните песни. Понякога сам си припяваше, но много тихо, защото иначе щеше да слуша плющящите и остри забележки на жената на Роулинс.

Настъпването на лятото означаваше, че по-голяма част от времето ще се прекарва на открито. От само себе си се подразбираше, че той ще работи. Каубоите бяха свикнали, с присъствието му и престанаха да го гледат като рядко животно. Понякога изглеждаше дори, че го допускат да участва в техните шеги и закачки. Сокола притежаваше такава природна дарба и такова желание да се учи, че всички с готовност му даваха съвети и напътствия.

Първата седмица на юни Чад се върна за лятната ваканция. През дните, последвали неговото завръщане, Сокола го виждаше сравнително рядко. Един късен следобед, когато току-що бе свършил с почистването на два коневръза в обора, го видя да влиза.