Джанет Дейли - Ритуалът на нощта

— Ще имаш нови занимания — училището, ще работиш, за да помагаш на Том. Дори няма да усетиш, че ме няма. — Баща му се опитваше да го убеди, че заминаването му не е сериозно нещо. — Искам да внимаваш в училище и да си пишеш домашните, които учителката ще ти даде. Важно е да научиш всичко, което можеш. Том и Вера ще се грижат за теб.

Леки стъпки доближиха колата. При звука им Сокола се извърна към къщата. Беше жената, наричана Кетрин, първата съпруга на баща му. Очите й отново гледаха гневно, но този гняв се уталожи, когато погледът й се спря на баща му.

— Греша ли или ми беше казал, че тръгваш веднага, Джон? — попита жената.

— Така е. — Той се изправи и след като за последен път погледна Сокола, тръгна към колата. За миг задържа отворена вратата:

— Желая ти успех през първия учебен ден, Соколе! — Сетне погледът му се спря на жената, която носеше качулка от кожи. — Довиждане, Кетрин.

— Да не забравиш да ми се обадиш по телефона довечера — каза тя с хладна усмивка.

Вместо отговор, мъжът махна с ръка, докато се наместваше зад волана. Включи мотора. Сокола се отдръпна от пътя на колата, гледайки как се отдалечава. Чувстваше се изоставен. Красивата жена от другата страна на улицата привлече погледа му. Погледът й излъчваше странна тъга, сякаш отглас на чувствата й.

— Соколе! — викът на Роулинс го накара да се върне бавно и тъжно у дома.

Много трудно беше за Сокола да свикне с новото училище. Ниската оценка, която получи на едно контролно, стана причина да го сложат в клас с по-малки от него деца. Не само че беше най-голям, но беше и най-висок, затова стърчеше над всички. Децата, особено неговите връстници, му се подиграваха безмилостно. Вместо да говорят за сините му очи или за дългите гарвановочерни коси, те се надсмиваха на името му и на бронзовия цвят на кожата му.

Макар да знаеше, че е различен от другите, опитът закали Сокола. Беше много прилежен в учението. Не защото искаше да се отличи или да докаже на другите, че е по-интелигентен от тях. Това не бе обичайно за Народа на хората. Искаше да учи, защото разбираше колко важно е знанието.

Откакто бе започнало училището, животът му бе монотонен. Когато се завръщаше в дома на Роулинс, след следобедните занятия в училище, го караха да се преоблече. Оттам тръгваше веднага да търси Роулинс, за да свърши работата, която му възлагаха. След вечеря пишеше домашните си до часа, в който трябваше да си легне.

През месеца, в който баща му отсъстваше, Кетрин бе идвала многократно у Роулинс, докато той беше на училище. Сокола знаеше това, защото в дните, в които бе идвала, във въздуха се носеше лекото ухание на диви цветя. В тези дни момчето сядаше на дивана, там, където следата бе най-дълбока, и четеше уроците си. Облъхнат от топлия аромат на парфюма й, можеше да си мисли, че някой се притеснява за него.

Около месец след заминаването си Джон Фокнър се завърна в ранчото. Сокола се бе отправил към оборите, за да свърши вечерните си задължения, когато видя, че колата пристига. Забрави за работата и хукна стремглаво към него, а в главата му нахлуха спомени за по-раншните завръщания на баща му.

— Върна се! — Усмивката огряваше цялото му лице.

— Нали ти казах, че ще се върна? — гласът звучеше и грубо, и ласкаво, а ръцете на баща му измъкваха от колата пъстроцветен пакет. — Донесох ти нещо.

Сокола падна на колене и незабавно разкъса пъстрата хартия, за да види какво има вътре. Беше риза на квадратчета като тези, които носеха каубоите от ранчото. Сокола гордо я вдигна.

— Знаех си, че ще ти хареса — каза баща му, като следеше радостно изражението на момчето.

— Подаръци ли раздаваш, Джон Бъкенън?

Въпросът, зададен с предизвикателен тон, бе на първата съпруга на баща му, която бе дошла до автомобила. С нея беше високото момче, неин син и заварен брат на Сокола. Сокола не беше го виждал от онази първа среща в дома на Роулинс. Така беше, защото брат му Чад не ходеше в неговото училище, а живееше в колеж за момчета от отбраното общество или поне така бе разбрал Сокола от хорските приказки. Като се изключи бързият поглед, който му хвърлиха при пристигането си, никой от тях двамата не обърна повече внимание на Сокола.

— Здравей, Кетрин. Здравей, Чад.

Баща му се обърна, за да ги поздрави. Нямаше усмивка в очите му, но се усещаше гордостта в гласа му, когато се обърна към първородния си син:

— Радвам се, че успя да се върнеш за почивните дни, Чад.

— Да, господине — решителният тон отговаряше на изпънатите квадратни рамене и на почти неестествено правата му стойка.