Джанет Дейли - Ритуалът на нощта

— Джон Бъкенън е убеден, че ще има нов бум на цените на земята във Феникс — разправяше жената. — Можеш ли да си представиш? Това място е ад през лятото, въпреки че, трябва да го призная, е истински рай през зимата. Както и да е. Той казва, че има намерение да купи земи там и евентуално да ни построи къща за през зимата. Смята да замине тази седмица, за да види какви са възможностите.

Зъбите й бяха изумително бели на фона на червените устни и Сокола следеше всяко движение на устата с нарастващ интерес.

— Това сериозно ли е? — попита Вера Роулинс.

— Изглежда, че да. Селската къща тук винаги е била наш дом, но ти знаеш колко неуютна и пуста е през зимата затрупана от снега, откъсната, от света понякога за много дни, без никакви развлечения. Във Финикс ще можем да излизаме за вечеря или танци. Ще бъде както по времето, когато Джон и аз бяхме годеници.

Усмивка се разливаше и осветяваше лицето й. Изведнъж се спря и най-сетне забеляза Сокола на прага. Стисна здраво устни и те образуваха неприятна гънка.

Ненадейната промяна в изражението на жената накара Вера да се обърне на стола. Устните станаха още по-тесни и почти изчезнаха, щом забеляза Сокола:

— Колко пъти съм ти казвала да не обикаляш наоколо й да не си вреш носа, където не ти е работата?

Както винаги, въпросът обърка Сокола. Тази жена го обвиняваше винаги, че „си вре носа“, всеки път, когато не го чуваше да се приближава, а това ставаше в повечето случаи. А той се движеше нормално, без никакво намерение да я заблуди.

— Това ли е „сирачето“ метис, което ти и Том сте взели? — жената наблегна на думата „сираче“.

— Да… Да, то е. — Вера изглеждаше объркана от признанието му.

— Ела по-близо, за да мога да те виждам по-добре. — Жената направи знак на Сокола да се приближи.

Като се подчини на заповедта, той усети една ненадейна промяна в атмосферата, сякаш невидими мълнии танцуваха наоколо. Спря се пред жената и впери поглед в кафявите очи, изпъстрени с жълти точици. Когато я гледаше отдалеч, си мислеше, че тези очи криеха в себе си топлия блясък на слънцето, но в този миг, от близо, разбра, че носят гнева и силата на мълния. Изпитателният поглед изгаряше Сокола.

Когато Сокола вдъхна, усети парфюма:

— Вие ухаете като хълм, покрит с диви цветя — каза тихо той, учуден.

— Как се казваш? — попита тя, като се престори, че не е чула комплимента.

— Сокол.

Очите на жената се присвиха в знак на неодобрение и той й каза цялото си име. Така тя нямаше повече да го гледа по този начин.

— Джим Синия сокол.

— Кой ти даде това име? — попита тя.

— Сам си го дадох. — Той щеше да й обясни как се е случило, но жената не му даде тази възможност.

— Имаш ли друго име?

— Да.

Сокола се поколеба. Може би ако й кажеше тайното си име, тя нямаше повече да му говори с този рязък тон. В очите й отново щеше да грейне слънчева светлина, ако той й дадеше тази власт над себе си. Реши се да опита:

— Онзи-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки.

— Но ти искаш да те наричат Сокол? — Жената изглежда не бе разбрала неговия жест. — Казвам се Катрин Фокнър. Мъжът ми е господар на това имение. Ти знаеше ли това?

Сокола поклати глава. Той не знаеше, че тази жена е първата съпруга на баща му.

— Знаеш ли какво значи името Фокнър?

Сокола отново поклати глава:

— Не.

— Означава укротител на соколи. Намирам това съвпадение за доста интересно. Как ти се струва? — Резкият тон я караше да изглежда разгневена. Беше въпрос, на който никой не очакваше Сокола да отговори, затова жената се обърна към седящото до нея момче. — Това е синът ми Чад Фокнър.

Сокола забеляза, че чертите на лицето й се смекчиха от гордост и топлота, когато гледаше другото момче. За миг пожела да гледат и него така.

Сокола се извърна леко, за да види заварения си брат. Косите му бяха по-тъмно кестеняви от тези на майката, но очите бяха със същия цвят. Беше с около четири години по-голям от него, но по-висок с доста сантиметри. Малката Керъл беше седнала от другата му страна и използваше коляното му като масичка, на която облягаше книжката си за оцветяване. Чад Фокнър разглеждаше Сокола без особено любопитство, демонстрирайки разсеяна развеселеност от положението.

— Здравей — поздрави той с престорено безразличие. — Какво правиш тук?

Въпросът припомни на Сокола причината, поради която го бяха изпратили у дома. Обърна се към Вера Роулинс, за да й предаде съобщението:

— Той каза, че следобед трябва да отиде до града и попита дали може да обядва в единадесет и половина.