Стратис Дукас - Историята на един пленник

И тъй, решихме на сутринта да слезем в дола под пещерата. Още почти по тъмно се спуснахме долу и накладохме огън със сухи клони. Докато заври водата, остригахме се, обръснахме космите и брадите си с един бръснач, който бяхме намерили в селото. Сетне се съблякохме и попарихме долните си дрехи. Него ден си отдъхнахме. Но след два дни отново въшки. Почнахме всеки ден да се парим и така ги изтребихме; отървахме се и от тях.

Но сега ни се беше свършило брашното. За петдесет дни бяхме изяли четиридесет оки хляб. По-надолу имаше още една воденица, горе на пътя. „Гладно куче и от тояга не се плаши.“ Решихме да се промъкнем и в нея и задебнахме. Но воденичарят живееше там.

Най-сетне един ден се отправи за селото заедно с още трима души. Мръкна се, а по пътищата все още имаше движение. Стана полунощ и воденичарят не се появи. Рекохме си, че няма да дойде и се приближихме към воденицата. Ослушахме се — никакъв глас. Бутнахме вратата; стори ни се добре залостена отвътре. Решихме да влезем през пещта, където имаше един прозорец.

— Ти — казвам на другаря си — ще пазиш тук на пътя и ако видиш нещо, дай ми знак.

Строших стъклото и скочих вътре. Над прозореца беше окачена някаква кошница, която падна. Смръзнах се. „Воденичарят“ — рекох си аз и затреперах. Но гладът беше по-силен. Слязох и отворих. Другарят ми влезе и затвори вратата. Запалихме светлина и претършувахме навсякъде. В долапа намерихме два хляба, гърне със сготвен боб, горе на лавицата — сапун, тютюн и един пояс, който си опасах. Зад вратата, в един голям кош, имаше мръсни дрехи, до него един чувал с брашно и още един с жито. Събрахме всичко, взехме гърнето с боба и си отидохме. Пещерата ни беше близо до воденицата, полека-лека изкачихме всичко.

На сутринта, още преди да се зазори, застанахме срещу воденицата и задебнахме. Воденичарят дойде сам и скоро след това се запъти към селото, като ругаеше. Не се мина и половин час, и горе по пътя се показа конен разезд. От страх цял ден стояхме скрити в пещерата.

Като се съмна на другия ден, взехме с нас хляб и се махнахме от пещерата. Така правехме почти цяла седмица. Нищо не се случи. Успокоихме се.

Долу под пещерата ни имаше големи маслинови дървета. Слънцето не проникваше до стволовете им — толкова гъсти бяха листата им. Една вечер отидохме да наберем маслини. Както си беряхме, чухме говор.

— Другарю — му казвам, като се приближих до него, — има хора, да се скрием тук.

Не бях доизрекъл думите си, и на около два метра от нас, горе на пътя, се показаха мъже и жени, юруци някакви. Докато минаваха край дърветата, един от тях каза:

— Бас държа, че тук някъде още има гяури.

Когато юруците се отдалечиха, другарят ми ми каза:

— Трябва да сменим скривалището си.

И предпазливо се върнахме в пещерата си.

Нищо не хапнахме нея вечер. Легнахме си с мисълта, че ще ни заловят.

Като се зазори на другия ден, събрахме нещата си и отидохме по-далеч, в друга пещера, която знаехме от по-рано.

Там се устроихме по-добре. Беше дълбока и широка около два метра. От селото бяхме взели една малка каца и две тенекии с олио. Маслини имахме в изобилие. Разбихме ги на каша, сложихме ги в една торба и ги заляхме с вряла вода, като ги мачкахме здравата в качето Сетне изляхме всичко в една тенекия, която бяхме пробили, и полека-лека водата изтече и остана само олиото.

Него ден сготвихме, наядохме се добре и легнахме. Светлината проникваше дълбоко навътре в пещерата и караше паяците да се движат по изплетените си мрежи. Зарадвахме се на компанията им.

Цели четири месеца живяхме там.

На края на четвъртия, една сутрин, седях и четях, пеейки си тихо, разни молитви от една църковна книга, която бях намерил в селото.

— Спри! — побутна ме моят другар. — Чувам говор.

И погледна към входа на пещерата.

На около десетина крачки от пещерата минаваше пътека. Стъпките се приближаваха. Пещерата поглъщаше думите отвън като смукало.

— Тук някъде трябва да са воловете ни…

Хората се показаха. Бяха двама говедари, юруци. Приготвихме се, със сопи в ръка, ако случайно ни видеха, да ги убием.

Не ни видяха. Преминаха спокойно, като разговаряха, с ръце отзад на кръста.

Другарят ми пак ми каза:

— Трябва да се махаме и оттук.

— А бе, приятелю — отвърнах му аз, — къде другаде да отидем?

— Не — казва ми той, — аз не оставам тук. Може би са ни видели и са отишли право в комендантството.

— Добре, както кажеш — отговорих му аз.

И тръгнахме да дирим друго скривалище. Търсихме чак до следобед; намерихме друга пещера на едно място, дето го казваха Света Троица, и през нощта пренесохме нещата си.