Стратис Дукас - Историята на един пленник

И там отново попаднахме на овце. Не можехме да направим нищо, нагазихме сред стадото. Кучетата ни налетяха, а ние ги пропъждахме с тоягите, на които се опирахме по пътя. Ала те — нищо; залъгахме ги и полека-лека, наведени, се измъкнахме.

Като се отдалечихме доста от стадото, седнахме. Не можехме да пристъпим нито крачка повече. Дори едно малко дете можеше да ни залови.

Най-сетне стигнахме до нашето село. Влязохме в гората и оттам го гледахме на върха, както си го знаехме. Горяха около петдесетина светлини. Кучетата лаеха. Всичко беше така, както на времето, когато и ние бяхме там. Заплакахме. Струваше ни се, че сме избягали от военна служба и сме се завърнали по домовете си да си отдъхнем.

— Да вървим — казва ми моят другар, — може би нашите са още там, да вървим да видим, за да се уверим.

И тръгнахме всеки поотделно, след като първо се уговорихме да се срещнем на другия ден в пещерата. Той пое към една махала, аз към друга. Където и да отидех, всичко беше разрушено. Къщите бяха отворени, празни, вратите разбити с брадви. Само на пазара имаше още малко турци и пред участъка — часовоят. От училището, което бяха натъпкали с дрехи и мебели, се чуваха гласове. Отдръпнах се и цяла нощ обикалях — спътник ми беше страхът.

На сутринта, като се срещнахме, взехме да плачем. Защото мислехме, че в селото ще намерим нещо, оставено от нашите. След като изплакахме болката си, нахвърлихме се на смокиновите градини.

След един дъжд смокините се бяха развалили, но пък маслините бяха почнали да узряват. Събрахме колкото можахме плод и го занесохме в пещерата ни.

Веднаж седяхме пред нея и гледахме отсреща една воденица.

— Другарю — казвам му аз, — колкото и да ям, все ми се гади. Защо не отидем да издебнем воденичаря и щом се махне, да го оберем?

— Ами че защо да не отидем — казва ми той.

И отидохме.

Мливарите дойдоха и си отидоха. Като се мръкна, воденичарят яхна коня си и също си отиде.

Изчакахме до полунощ, за да не би да излезе някой отвътре или пък да не се върне самият воденичар. Никой не се появи. Прекръстихме се и тръгнахме.

Ключалката беше счупена, но отвътре имаше сложено резе. Вмъкнахме се откъм северната страна, откъдето излизаше водата. Един нощен фенер гореше пред отвора на пещта. Изплашихме се. Но пак си казахме: „Да хапнем хляб, па ако ще да умрем.“ Погледнахме в долапа. Имаше шише с олио, домати, сол. В една кошница намерихме две пити. Паниците бяха поставени захлупени на прозореца. Направихме си салата и се наядохме. Благодарихме на господа, сякаш беше пред самите нас, и заприказвахме, изпълнени с копнежи. Поутешихме се.

Сетне станахме и затарашувахме навред. На едно прозорче намерихме двайсетина вощеници и ги взехме. В един варел имаше брашно и половин чувал жито. Сложихме го да го смелим. Пуснахме водата и воденицата почна да мели.

Наближаваше да съмне. Взехме каквото друго ни трябваше, турихме брашното в два чувала и потеглихме за гората. Оттам задебнахме да видим и чуем какво ще стане.

Като стана светло, воденичарят дойде заедно с неколцина мливари юруци. Веднага щом влязоха, отвътре се разнесоха викове. Воденичарят ругаеше, като мислеше, че са се окрали помежду си.

Стояхме там до пладне. Щом видяхме, че работите се поуспокоиха, отидохме в пещерата да приберем това, което бяхме взели от воденицата. Бяхме се нагласили добре: олио, брашно, сол, от околните зеленчукови градини — патладжани, домати. Готвехме нощем в пещерата и печехме пити в жарта. На сутринта вземахме яденето си и отивахме в гората. Там замръквахме.

Веднаж, както си седяхме спотаени, неочаквано отпреде ни се появи един юрук с двуцевка. Изгледа ни хубаво. Изплашихме се. Взехме го за полски пазач.

— Откъде сте, земляци? — запита ни той.

— От Македония, мухаджири — му казваме, — правителството ни изпрати тук, в Чавиркьой. Този имот сега е наш. Ами ти какво търсиш тук?

— Ами тъй, минавах и влязох да набера малко кестени, сега, като се махнаха гяурите — отвърна той и си отиде.

Като се загуби, ние се спогледахме.

— Ей, другарю — му казвам, — слънцето залезе, да си вървим.

По пътя попаднахме на един параклис. Влязохме да коленичим и се помолим, та дано ни се яви някой светия да му кажем болката си. Но не видяхме нищо. Само голи стени и дъски.

Върнахме се умислени в скривалището си Цяла нощ не мигнахме от страх да не би да дойдат и ни заловят както спим. И не само това ни мъчеше. Хапеха ни въшки и от сърбеж не можехме да си намерим мира. По-добре да гладувахме, но да се отървяхме от тях.