Уейлънд Дрю - Уилоу

Побеснял от несполуката си вторият ездач захвърли лъка и понечи и той да скочи в колата, но Мадмардиган ловко го блъсна и той се просна върху разбитата настилка с крясък.

— Дръж поводите, Уилоу! — едва успя да извика Мадмардиган и третият ездач налетя върху тях с цялата си ярост.

Уилоу сграбчи поводите, но каруцата така силно подскачаше по неравния път, че той само след минута падна между конете; със сетни усилия се залови за калните им ремъци и с голяма мъка и упорита борба успя да се върне на капрата, отървал се на косъм от тежките препускащи копита.

В това време и четвъртият ездач скочи в колата и замахна да прободе Уилоу с късото си копие, но Нелвинът се оказа по-бърз — той грабна един търкалящ се наблизо чук и с все сила го удари в слабините. Тежко въоръженият войник се сви от болка, а после с удвоена ярост се изправи, за да смаже мъничкия Нелвин, но за негова зла участ един грамаден ниско надвесен клон го удари през лицето и го изхвърли от колата с разбита и окървавена глава. Противникът на Мадмардиган се намери сразен под колелата почти по същото време.

— Очистихме и четиримата, дребосъче! Сега остава само колесницата!

Още не изрекъл тези думи и водачът на колесницата вече размахваше тежък меч над главите им. Уилоу погледна за част от секундата към него, после рязко се наведе и с цялата си тежест дръпна поводите назад.

— Р-р-р! — крещеше той на влуденото добиче.

Конят рязко забави ход и колесницата ги отмина със свистене. Водачът и успя да я овладее и обърне едва стотина метра по-напред. Надавайки грозни викове той се хвърли обратно назад, но Мадмардиган хладнокръвно го изчака да доближи и го прониза с трофейното си копие. Нокмаарецът изхриптя и се свлече, а колесницата отмина с трясък.

— Бързо, дребосъче! Да изчезваме, че ей сега ще се появят още от тия негодници! — смееше се Мадмардиган и потупваше Уилоу по рамото.

После той грабна с една ръка Елора, а с другата Руул и Франджийн и скочи на земята; Уилоу го последва припряно. Двамата извикаха силно на коня и той отново препусна по пътя.

Гората ги скри в тъмните си клонаци тъкмо навреме, за да не станат плячка на групата галопиращи конници, предвождани от Сорша.

Мадмардиган търсеше най-гъстите и непроходими участъци и след няколкочасов тежък преход ги изведе до една закътана поляна високо сред чукарите на далечен хълм. Пиха вода от студения поток и седнаха да почиват, но детето беше гладно и непрекъснато хленчеше.

— Трябва да й намеря мляко — угрижи се Уилоу.

— Нали си магьосник — подкачи го Франджийн, — направи нещо. Използвай вълшебната пръчица, която Чарлиндрея ти даде.

— Няма защо да я използва — прекъсна го Мадмардиган. — Я вижте, една сърна се приближава насам, за да нахрани малката. Това дете, май наистина е необикновено.

— Разбира се, че е необикновено, казах ти го преди. Нали за това не исках да ти я дам. Какъв глупак бях само! — разсърдено говореше Уилоу. — А ти, да вземеш да я дадеш на кафявчовците.

— Чакай, чакай! — оживи се Франджийн. — Той не ни я даде, ние откраднахме Елора, докато той пиеше вода от един бързей. Чарлиндрея ни беше наредила. Да не мислиш, че орлите идват да помагат просто ей така.

— Тази Чарлиндрея си пъха носа навсякъде — заядливо каза Мадмардиган.

Франджийн се разтрепера от ярост, подскочи и гневно заговори:

— Ах, неблагодарник такъв! Нима забрави, че тя ти спаси животеца само преди два месеца, а?

Мадмардиган се почеса.

— Това там беше елен, а не орел.

— Елен не елен — няма значение. Важното е, че ти отърва кожата само благодарение на нея.

— Точно така, неблагодарнико! Мислиш само за себе си — намеси се и Руул, като размахваше малкия си юмрук.

— Ха, ако мислех само за себе си, вие нямаше да сте тук живи и здрави, тумба заядливи джуджета!

— Джуджета! Чухте ли как ни нарече?! Джуджета! Ах! — Франджийн се задъхваше от обида и смущение.

— Хайде, сбогом! Омръзна ми от вас — каза Мадмардиган, като стана и се приготви за път. — Сбогом и на теб, клечесто момиченце.

— Тя не е клечеста — запротестира Уилоу.

— Ами, я и погледни ръчичките. Храни детенцето добре, дребосъче — отвърна Мадмардиган през рамо и се отдалечи през поляната към гората.

— Прав ти път — измърмори Франджийн и се закани с ръка.

— Не говори така, недей — някак притеснено промълви Уилоу. — Той е истински боец и май сгрешихме, като го разсърдихме. Сега няма кой да ни брани.

Е, какво пък, ще се оправим и сами, нали Руул? — държеше на своето Франджийн.