Уейлънд Дрю - Уилоу

— А той… той наистина ли е такъв голям майстор на меча? — полюбопитства Уилоу.

— О, да. Най-добрият на света. Още като момче е станал ученик на най-великия учител, дошъл по тези земи от Далечния Североизток. После, като пораснал, го посветили в рицарство в замъка Галадорн, но заради някаква негова любов си навлякъл гнева на ордена, в който постъпил и оттогава се скита по света и прави, каквото си иска. Казват, че разказал рицарския си сън на това момиче, а то го подиграло пред другарите му. Сънят, видиш ли, й се видял много смешен — в него Мадмардиган, възседнал бял кон, бил коронясан за крал на могъщо кралство. Другарите му никога не му простили това, че пристъпил рицарската си клетва, като разказал съня си на една фуста, а той от срам се запилял, накъдето му видят очите. Някои казват още, че затова е изоставил Айрк и другарите му при боя в Далечната земя — за да си отмъсти… Абе, какво съм седнал да ти разправям, хайде да съберем в гората нещо за вечеря и да почиваме, че ни чака още дълъг път.

Тази нощ Уилоу дълго не можа да заспи и седя замислен край огъня.

Призори Франджийн ги поведе по една пътека, водеща към просторна зелена долина. За известно време кафявчовците бодро подскачаха пред Уилоу, но крясъците и шумовете на събуждащата се гора скоро ги накараха да се скрият в джобовете на палтото му. Нелвинът вървеше толкова приведен от товара си, че погледът му падаше на крачка пред него.

Изведнъж пред очите му се появиха кожени ботуши, после лилав халат, после…

— Мадмардиган! — Уилоу седна на земята от изненада.

— Здрасти, дребосъче — Мадмардиган стоеше подпрян на една тояга пред него.

— Аз мислех, че вече си много далече! Какво правиш тук?

— Спрях да си почина и вие ме настигнахте.

— Радвам се, че пак сме заедно — Уилоу свали кошничката от гърба си, а кафявчовците изскочиха от джобовете му и доста театрално започнаха да си бършат челата.

— Ох, тежка работа! — въздишаше Франджийн. — Да даваш указания, да показваш пътя, да следиш да не се отклони — отговорности, отговорности!

— Мадмардиган, имаме нужда от теб — Уилоу вдигна въпросително очите си.

— Така ли? Нали мислех само за себе си, не знаех как да се грижа за малки деца… — Мадмардиган пое Елора и се усмихна. — Малката е чудесна, а и ти не си лошо дребосъче, но тези двамата… у-уф! Кафявчовци! Я си спомни само, как ме обидиха!

— Слушай — Уилоу се изправи бавно, — ние съжаляваме, много съжаляваме.

Франджийн и Руул кимнаха мълчаливо.

— Ако дойдеш с нас, ние ти обещаваме да не те обиждаме повече. Няма и да ти досаждаме, ще видиш.

Мадмардиган не отговори веднага, а после не без насмешка каза:

— Голяма дружина сме, няма що! Един дребосък, едно бебе и две джуджета! Ако пак се стигне до бой, ясно е кой ще участва и кой не, нали?

— Точно така, ясно е — отвърна Руул с ококорени очи.

— Ти го каза, ти го каза — побърза да се съгласи Франджийн.

— Е, добре, ще вървим заедно до края на долината, а после? — попита Мадмардиган.

— После… после на северозапад, към езерото на Фин Разиел — каза Франджийн.

Мадмардиган изглеждаше раздразнен от отговора.

— Ех, че лош късмет! И аз отивам точно натам. Ще вървим заедно до езерото, но само дотам. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме — отвърна Уилоу от името на всички.

— Имаш ли нещо против, ако… — Франджийн мърдаше пръстенца към джобовете на Мадмардиган.

— Да! Имам! — той остави Елора в кошничката и взе тоягата си. — Само това остава сега, да плъпнат кафявчовци по мене.

Уилоу им кимна уморено и от немай-къде отново ги прие при себе си.

След като стигнаха до края на долината, те се изкачиха към гъстите гори и продължиха на северозапад, като с мъка си проправяха път.

На два пъти в далечината се мярнаха Нокмаарски ездачи и кучета-убийци, но те явно следваха фалшива следа, защото изчезнаха в мъглите съвсем не в тяхната посока.

След изморителния целодневен преход вечерта спряха на лагер и запалиха малък огън на една закътана полянка. Не се чуваха никакви враждебни шумове, клоните и въглените тихо пращяха и скоро след като хапнаха птичи яйца, гъби и шепа боровинки, Мадмардиган и кафявчовците се унесоха в сън. Една лисичка се промъкна покрай тях, погледна ги с блестящите си очи, а после внимателно нахрани малката в ръцете на Мадмардиган и изчезна така незабелязано, както се беше появила.

Сгушен пред огъня, Уилоу гледаше прехласнат фееричната, танцуваща плетеница на ярките пламъци и усети дълбоко в сърцето си прилив на сила и увереност. Окуражен и приятно изненадан, той измъкна вълшебната пръчица от скришния джоб и я размаха пред очите си. Случайната фигура, която тя очерта, остана да блести с искряща светлина за известно време, а после се превърна в рой сребристи прашинки. Уилоу написа своето име, а след това имената на Кайя, Мимс и Ранон и остана очарован, когато ги видя да блещукат на фона на звездното небе. Да вярва в себе си — ето какво трябваше да прави, нали така му беше казал и Великият Заклинател.