Морис Дрюон - Удушената кралица

— Странно създание е наистина човекът! Знаете ли, че внезапно почувствувах някаква празнота в душата си?

Така бях свикнал да мразя този злосторник, че сега ми се струва, че ще ми липсва…

Вътре в двореца в същото време привършваха бръсненето на Луи X. До него стоеше дам Йодлин, розова и свежа. Тя държеше за ръка десетгодишно момиченце, русо, възслабо, наплашено, което не знаеше, че този крал, чиято брадичка сушеха с топли кърпи, е негов баща.

Първата перачка на двореца очакваше развълнувана и обнадеждена да чуе защо Луи бе поръчал да ги извикат и двете: и нея, и дъщеря й.

Бръснарят излезе, като отнесе легена, бръсначите и мехлемите.

Кралят на Франция стана, разтърси дългите коси около шията си и каза:

— Народът ми е доволен, нали, Йодлин, че обесих Марини?

— Разбира се, монсеньор Луи… господарю, искам да кажа… Всекиму се ще да мисли, че лошите времена са отминали…

— Добре, добре. Искам да бъде така.

Той прекоси стаята, наведе се над едно огледало, проучи лицето си няколко мига и се обърна.

— Бях ти обещал, че ще осигуря това дете… Казва се Йодлин като теб…

Сълзи на вълнение изпълниха очите на перачката. Тя притисна лекичко рамото на дъщеря си. Малката Йодлин коленичи, за да чуе от устата на монарха очакваната щедрост.

— Господарю, това дете ще ви благославя до последния си ден в молитвите си…

— Тъкмо това реших — отвърна Вироглавия. — Нека се моли. Ще стане монахиня в манастира „Сен-Марсел“, отреден за благородни девици, и ще бъде по-добре там от всякъде другаде.

Лицето на Йодлин-майката изрази смайване.

— Нима това искате за нея, господарю? Да я затворите в манастир?

— Че какво? Нима няма да я устроя добре? Пък и така трябва да бъде: тя не може да остане в обществото. И намирам, че е добре за нашето и нейното спасение да изкупи с благочестив живот грешката, която ние извършихме при раждането й. Колкото до теб…

— Монсеньор Луи, и мен ли ще затворите в манастир? — попита ужасена Йодлин.

Колко се беше променил Вироглавия за толкова малко време! В този крал, който диктуваше заповедите си с нетърпящ възражение тон, тя не откриваше вече нищо нито от неспокойния юноша, когото бе научила да прави любов, нито от жалкия принц, треперещ от тревога, безсилие и студ, когото бе стоплила в обятията си в една зимна вечер. Само очите му бяха запазили убегливото си изражение.

— Колкото до теб, ще те назнача да надзираваш във Венсен покъщнината и бельото, та всичко да бъде готово, когато се отбивам там.

Йодлин кимна с глава. Почувствува като оскърбление отдалечаването си от Париж и изпращането във второстепенна резиденция. Не бяха ли доволни от нея? В известно отношение би предпочела манастира. Гордостта й поне нямаше да страда.

— Аз съм ваша покорна слугиня и ще се подчиня на заповедите ви — отговори тя студено.

Подкани малката Йодлин да стане и я улови за ръка. Преди да излезе, забеляза портрета на Клеманс Унгарска, поставен върху един бюфет, и попита:

— Тя ли е?

— Това е бъдещата френска кралица — отвърна Луи X високомерно.

— Бъдете в такъв случай щастлив, господарю — каза Йодлин на излизане.

Беше престанала да го обича.

„Разбира се, разбира се, че ще бъда щастлив“ — повтаряше си Луи, крачейки из стаята, заляна обилно от слънце.

За първи път от възкачването си на трона той се чувствуваше напълно доволен и сигурен в себе си. Беше се освободил от невярната си съпруга, отървал се беше и от всемогъщия министър на баща си. Отдалечаваше от двора първата си любовница и пращаше незаконородената си дъщеря в манастир. 27

Разчистил всички пътища, можеше сега да посрещне красивата неаполска принцеса и се виждаше изживяващ край нея дълго славно царуване.

Позвъни на дежурния шамбелан.

— Поръчах да извикат месир дьо Бувил. Дойде ли?

— Да, господарю. Той чака заповедите ви.

В този миг стените на двореца отекнаха от глух удар.

— Какво е това? — попита кралят.

— Статуята, господарю, трябва да е паднала.

— Добре…

Кажете на Бувил да влезе.

И се накани да приеме бившия главен шамбелан.

В галантерийната галерия статуята на Ангьоран лежеше върху плочите. Въжетата се бяха плъзнали малко бързо и двадесетте квинтала камък грубо се строполиха на земята. Краката на статуята се счупиха.

В първата редица зяпачи Спинело Толомей и племенникът му Гучо Бальони съзерцаваха поваления колос.

— Дочаках това! Дочаках това!… — шепнеше капитанът на ломбардците.