Морис Дрюон - Удушената кралица

— Къде е Мари?

— Горе, в стаята си.

— Мога ли да я видя?

— Елате.

Гучо тръгна подире й по стълбата. Тя се качваше бав-но, стъпало по стъпало, помагайки си с конопеното въ-же, закачено край спираловидното стълбище.

Мари дьо Кресе лежеше на тясно легло, стар стил Покривките не бяха оправени, а възглавниците бяха толкова повдигнати под гърдите на болната, че тя изглеждаше легнала върху наклонена плоскост, като че ли кря ката й ще се забият в земята.

— Месир Гучо… месир Гучо… — прошепна Мари.

Очите й бяха уголемени от сини кръгове. Дългите й кестеняво-златни коси бяха разпилени по възглавницата от износено до основата кадифе. Отслабналите й страни, крехката шия бяха тревожно прозрачни. Впечатлението за слънчева лъчезарност, която оставя ше по-рано, се бе заличило, сякаш голям бял облак бе минал над нея.

Дам Елиабел се оттегли, за да скрие сълзите си.

— Мари, хубава моя Мари — промълви Гучо, пристъпвайки към леглото.

— Ето ви най-сетне. Най-сетне се върнахте. Толкова ме беше страх, о, толкова ме беше страх, че ще умра, без да ви видя!

Тя гледаше напрегнато Гучо и в очите й се таеше важен и тревожен въпрос. Легнала наклонено върху повдигнатия дюшек и възглавници, тя не изглеждаше съвсем реална, а сякаш бе изрязана от някоя фреска или по-скоро от някой стъклопис.

— От какво сте болна, Мари?

— От слабост, мили, от слабост. И от непоносимия страх, че сте ме изоставили.

— Трябваше да отида в Италия по служба на краля и заминах толкова набързо, че не можах да ви предупредя.

— По кралска служба… — повтори тя тихо.

Безмълвният въпрос стоеше още в погледа й. И Гучо внезапно се засрами от цветущото си здраве, от подплатените си с кожа дрехи, от безгрижно прекараните в пътуване седмици, засрами се даже от неаполското слънце и главно от тщеславието, с което бе преизпълнен малко преди това, задето бе живял сред всесилните на този свят.

Мари подаде хубавата си отслабнала ръка. Гучо я улови. Пръстите им отново се запознаха, разпитаха се взаимно и накрая се съединиха, сплетени в жест, който обещава любов по-сигурно от целувката, като че ли ръцете на две същества се сливат в една и съща молитва.

Тогава безмълвният въпрос в погледа на Мари изчезна. Тя затвори клепачи и двамата постояха така, без да разговарят.

— Струва ми се, че като държа пръстите ви, черпя от тях сила — каза тя най-после.

— Мари, вижте какво ви донесох!

Той извади от кесията си две фини гравирани златни пластинки. На мода беше сред богатите класи да ги пришиват към якичките на наметките си. Мари взе плочките и ги вдигна до устните си. Сърцето на Гучо се сви. Бижуто, изработено и от най-сръчния златар във Флоренция или Венеция, не уталожва глада. „Бурканче мед или сладко от плодове би било днес по-подходящ подарък“ — помисли си той.

— Ще отида да намеря нещо, с което да ви излекувам — извика той.

— Да бъдете до мен, да мислите за мен, не искам нищо друго… Тръгвате ли си вече?

— Ще се върна след няколко часа.

Преди да пристъпи прага, той попита полугласно:

— Майка ви… знае ли?

— Не исках да разполагам с вас — отвърна Мари. — Вие трябва да разполагате с мен, ако бог пожелае да живея.

Като слезе в голямата зала, Гучо завари там дам Елиабел с двамата й сина. Току-що се бяха прибрали. С хлътнали лица и бляскави от умора очи, разкъсани и зле закърпени дрехи, Пиер и Жан дьо Кресе също носеха белезите на нищетата. Те се зарадваха на Гучо, както при вида на приятел. Но неволно изпитаха малко завист и горчивина заради цветущия външен вид на младия ломбардец. „Банката, решително, има повече борчески сили от аристокрацията“ — помисли си Жан дьо Кресе.

— Майка ни ви е разказала, а и сам сте видели Мари… — промълви Пиер. — Полюбувайте се на тазсутрешнияни лов. Един гарван, който си бе счупил крачето, и един лалугер. Пълноценен бульон за цяло едно семейство! Но какво искате? Пълно е с капани. Колкото и да заплашваме с бой с тояга селяните, ако ловуват за своя сметка, те предпочитат да понесат боя и да изядат дивеча. На тяхно място и ние бихме сторили същото. Останаха ни само три кучета…

— Дали поне ви служат добре миланските соколи, които ви подарих миналата година?

Двамата братя наведоха смутено очи. После Жан, по-възрастният се реши и отговори, дърпайки брадата си:

— Трябваше да ги отстъпим на превото Портфрюи, за да го склоним да ни остави последното прасе. Пък и нямахме вече стръв за тях.

— Много правилно сте постъпили. При случай ще ви набавя други.