Морис Дрюон - Удушената кралица

— Онзи ден, монсеньор.

— Много добре сте направили, че ми го донесохте. Поздравявам ви. Уверете госпожа Маргьорит, че писмото ще отиде на предназначението си. И ако й се прииска да пише други писма, предайте ги по същия път… Как е госпожа Маргьорит?

— Как може да бъде в затвор, монсеньор. Но тя безспорно е по-устойчива от госпожа Бланш, чието умствено състояние е застрашено.

Марини махна неопределено с ръка, сякаш искаше да каже, че малко го интересува умственото състояние на затворничките.

— Бдете над телесното им здраве. Да бъдат нахранени и да им е топло.

— Известни ми са заповедите ви, монсеньор, но мога да им предложа само ръж, защото ми е останал малък запас. Колкото до дървата, трябва да изпращам стрелците да ги секат, а не мога да изисквам често извънредна работа от хора, които не ядат достатъчно.

— Защо не ядат?

— Липсват ми пари в замъка Гаяр. Не съм получил средства, за да уредя заплатите им, нито да подновя доставките на продукти, които страшно поскъпнаха, както знаете, през тия гладни времена.

Марини повдигна рамене.

— Не ми казвате нищо учудващо. Навсякъде положението е същото. През последните месеци не аз управлявам държавното съкровище. Но нещата ще се оправят Бирникът във вашето наместничество ще изплати дължимите суми още тази седмица. Колко има да получавате самият вие?

— Петнадесет ливри и шест су, монсеньор.

— Веднага ще получите тридесет. И Марини извика един свой секретар, който да заведе Берсюме да му заплатят цената на покорството му.

Останал сам, Марини препрочете писмото на Маргьорит, размисли малко и го хвърли в огъня. През цялото време, докато горя пергаментът, той остана пред камината.

В този миг наистина се чувствуваше най-мощният чо-век в кралството. Държеше в ръцете си всички съдбини, дори и съдбата на краля.

От сто години насам населението на Франция не бе познавало такава мизерия и бичът на миналите векове, гладът, отново се появи.

В Париж цената на крина сол достигна десет сребърни су, а един чувал жито се продаваше едва ли не шестдесет су, небивало скъпо. Ненормалното поскъпване беше резултат, разбира се, преди всичко на плачевната реколта предишното лято. Но то се дължеше до голяма степен и на разстроената администрация, на вълненията, които лигите на бароните поддържаха в много провинции, затруднявайки търговския обмен, на паниката на хората, които трупаха храни в хамбарите от страх да не им липсват, и най-сетне на алчността на спекулантите.

През години на глад най-страшният месец за преживяване е февруари. Последните есенни запаси са изчерпани, а същевременно и телесната и душевна устойчивост. Студът се съюзява с глада. През този месец умират най-много. Хората не се надяват вече, че отново ще видят пролетта и това отчаяние у едни се превръща в униние, а у други в ненавист. Прекалено често ходят на гробището и всеки почва да се пита кога ще дойде и неговият ред.

В селата изяждаха кучетата, защото не можеха вече да ги хранят и ходеха на лов за котки, отново подивели. По липса на фураж добитъкът мреше. Хората се биеха около отпадъците след одирането им. Знаеше се, че от буковата кора става по-хубаво брашно, отколкото от дъбовата. Всеки ден се давеха младежи под леда на езерата при опитите си да уловят риба. Почти не бяха останали старци. Измършавели и капнали от умора, дърводелците без отдих ковяха ковчези. Мелниците бяха онемели. Обезумели майки люлееха трупчетата на мъртвите си деца. Понякога някой манастир биваше обсаден.

Но милостинята беше безсилна, когато можеше да се купят само погребални савани. Понякога залитащи орди идваха от селата в малките градчета с напразната надежда да си вземат насила хляб. Но те се сблъскваха с други изгладнели орди, идващи от градовете, и сякаш се запътваха към Второто пришествие.

Положението беше еднакво както в богатите области, така и в бедните, в Артоа, както и в Оверн, в Поату, както в Шампания, в Бургундия, както в Нормандия, Бос и Бри, а даже и в Ил-дьо-Франс. Същото беше и в Нофл и Кресе.

Проклятието, което тегнеше от една година над кралското семейство, се беше разпростряло като че ли през зимата над цялото кралство.

Когато, придружавайки Бувил, Гучо се върна от Авиньон в Париж, той прекоси засегнатата от страшното бедствие страна. Но настанен в превотствата или кралските замъци, снабден със звънко злато, за да насмогне на неимоверните цени в странноприемниците, той се бе отнесъл доста отвисоко към глада.