Морис Дрюон - Удушената кралица

— Поспа ли малко? — попита я Маргьорит.

Без да каже ни дума, Бланш пристъпи към сложената върху столчето стомна, коленичи, наклони я към устата си и отпи няколко големи глътки. От известно време заемаше странни пози, за да извърши най-обичайни движения.

В стаята не беше останало почти нищо от мебелите на Берсюме. Комендантът на крепостта ги бе взел обратно още преди три месеца, веднага след доста бруталното посещение на Ален дьо Парей, който му бе припомнил инструкциите на Марини. Внесените в чест на монсеньор д’Артоа сандъци и столове бяха изчезнали. Изчезнала бе и масата, на която кралицата затворничка бе вечеряла, седнала срещу братовчед си. Кръглата килия бе снабдена само с най-проста покъщнина, войнишка. Върху леглото имаше дюшек, напълнен със сухи грахови шушулки. Но тъй като Парей бе казал, че Марини държи на здравето на кралица Маргьорит, Берсюме бдеше тя да има много завивки. Затова пък чаршафите не бяха сменяни нито веднъж и огън се палеше само когато навън имаше лед.

Двете жени седнаха една до друга на ръба на леглото с гаванки върху коленете си. Бланш започна да лапа кашата направо от гаванката, без да си служи с лъжицата. Маргьорит не ядеше. Обвила с ръце дървената гаванка, тя топлеше пръстите си. Това бе една от малкото приятни минути от деня й и последната чувствена радост, която й бе останала. Затваряше очи, отдадена цяла на жалкото удоволствие да събере малко топлинка в шепите си.

Внезапно Бланш се изправи и запрати гаванката на земята. Кашата се разля по пода и щеше да вони цяла седмица.

— Какво ти става? — попита Маргьорит.

— Искам да умра! Ще се самоубия! — изкрещя Бланш. — Ще се хвърля от стълбата… И ти ще останеш сама… Сама!

Маргьорит въздъхна и потопи лъжицата в паницата.

— Никога няма да излезем оттук заради теб — поде Бланш, — защото не пожела да напишеш писмото, което ти поиска Робер. Ти си виновна, само ти. Не е живот стоенето ни тук. Но аз ще умра! И ти ще останеш сама.

Измамените надежди са гибелни за затворниците. Когато узна за смъртта на Филип Хубави и особено след пристигането на Робер д’Артоа, Бланш бе сметнала, че ще я освободят. А после нищо не бе последвало освен почти пълното отменяне на смекчения режим, от който се бяха ползували няколко дни след посещението на братовчед им. Оттогава Бланш бе станала друг човек. Престана да се мие, линееше. Ту внезапно избухваше в ярост, ту обилно лееше сълзи, които оставяха дълги сиви бразди по мръсните й бузи. Порасналите й малко коси подаваха залепнали и разчорлени изпод платнената касинка. Изпълнена бе с упреци и обвинения срещу Маргьорит и неуморно ги предъвкваше. Смяташе, че тя е отговорна за всичко, винеше я, че я била тласнала в ръцете на Готие д’Оне, оскърбяваше я, после настояваше, тропайки с крака, да пише в Париж, че приема направеното и предложение. И между двете жени, всяка от които имаше само другата за компания и утеха, се възправяше омразата.

— Че какво, пукни, щом вече нямаш сили да се бориш! — отвърна Маргьорит.

— Защо да се боря? Да се боря срещу стените? — За да станеш кралица? Защото все още се надяваш, че ще станеш кралица! Кралицата! Кралицата! Вижте кралицата!

— Но ако бях отстъпила, щяха да освободят може би мен, но не и теб.

— Сама, сама, ще останеш сама! — повтаряше Бланш.

— Още по-добре! не искам нищо друго освен да бъда сама! — отвърна Маргьорит.

И у нея последните седмици бяха причинили повече опустошения, отколкото всичките шест първи месеца затворничество. Лицето й бе измършавяло, сурово, цялото в лишеи. Дните се нижеха, без да донесат нищо. Все същият въпрос непрестанно терзаеше съзнанието й: не сбърка ли, като отхвърли предложението?

Бланш пристъпи кьм стълбата. Маргьорит си помисли: „Нека се пребие! Да не чувам повече стенанията и вие нето й! Няма да се убие, но поне ще я отведат, ще я махнат!“ — и тя се затича към етърва си с протегнати напред ръце, сякаш се канеше да я й бутне по виещото се надолу стълбище.

Бланш се обърна. Един миг двете се гледаха. Маргьорит изведнъж се опря на стената, съвсем омаломощена.

— И двете ще полудеем… — промълви тя. — Няма що, изглежда, че трябва да напиша това писмо. И аз не мога повече да издържам.

Наведе се над стълбата и извика:

— Пазачи, извикайте капелана!

Отговори й само зимният вятър, който събаряше керемиди от стрехите.

— Виждаш ли… — промълви Маргьорит, повдигайки рамене. — Ще накарам да го извикат, когато ни донесат вечерята.