Морис Дрюон - Удушената кралица

Но Бланш слезе тичешком по стъпалата и заудря с юмруци долната врата, като крещеше, че иска да види коменданта. Дежурните стрелци прекъснаха играта на зарове в долното помещение и един излезе.

Берсюме дойде след малко, нахлупил до вежди вълчия си калпак. Изслуша искането на Маргьорит.

Капеланът ли? Нямало го този ден. Пера, пергамент? Защо? Затворничките нямали право да общуват с когото и да било, нито устно, нито писмено. Такива били заповедите на монсеньор Марини.

— Трябва да пиша на краля — заяви Маргьорит.

На краля? Ех, естествено Берсюме трябваше да си помисли. Определението „който и да е“ включваше ли и краля?

Маргьорит заговори с толкова висок и гневен глас, че комендантът се огъна.

— Хайде, не се бавете — извика тя.

Берсюме отиде в ризницата на параклиса и лично донесе необходимите принадлежности за писане.

Преди да започне писмото си, Маргьорит за последен път се разбунтува, за последен път се изкуши да откаже. Никога вече, ако по чудо процесът срещу нея бъде възобновен, не би могла да защити невинността си и да твърди, че братята д’Оне са направили неверни признания, когато са ги изтезавали. И отнемаше на дъщеря си всяко право над короната…

— Хайде, хайде! — подтикваше я Бланш.

— Наистина едва ли може да има нещо по-лошо от сегашното ни положение — прошепна Маргьорит.

И написа своя отказ.

„… Признавам и изповядвам, че дъщеря ми Жана изобщо не е ваше дете. Признавам и изповядвам, че съм ви отказвала тялото си, така че не сме имали помежду си плътска връзка… Признавам и изповядвам, че нямам никакво право да се считам омъжена за вас… Очаквам, както ми обеща от ваше име месир д’Артоа, че ако искрено се разкая и призная грешките си, ще се смилите над страданията ми и ще ме пратите в някой бургундски манастир…“

Берсюме стоеше над нея, изпълнен с подозрение през цялото време, докато тя пишеше. После взе писмото и втренчи известно време погледа си в него, но това бе преструвка, защото почти не можеше да чете.

— Трябва да бъде предадено час по-скоро на монсеньор д’Артоа — каза Маргьорит.

— А, това променя всичко, госпожо! Уверихте ме, че е за краля…

— На монсеньор д’Артоа, за да го връчи на краля! — кресна Маргьорит. — Нали е написано отгоре! Толкова ли сте тъп, че не сте прочели!

— А, да, вярно… А кой ще занесе писмото?

— Лично вие.

— Нямам такива нареждания.

Целия ден комендантът на крепостта не можа да реши как да постъпи и изчака да се върне капеланът, за да се посъветва с него.

Тъй като писмото не бе запечатано, капеланът се запозна със съдържанието му.

— Признавам и изповядвам… признавам и изповядвам… Или ме е лъгала, когато се е изповядвала пред мен, или лъже, когато пише — промълви той, чешейки обраслото си с жълтеникави косми теме.

Беше малко пиян и дъхаше на ябълково вино. Спомни си все пак, че монсеньор д’Артоа го бе накарал да чака три часа на студа, за да вземе някакво писмо от принцеса Маргьорит и си бе тръгнал с празни ръце, като му бе запратил куп ругатни в лицето… Той убеди Берсюме да отвори една бутилка и след многословни коментари го посъветва да прати писмото, виждайки известни изгледи за лична изгода.

Самият Берсюме бе склонен да направи същото, и той поради лични съображения. В Андьоли много се говореше, че Марини бил изпаднал в немилост, разправяха дори, че кралят готвел процес срещу него. Едно бе сигурно: Марини продължаваше да изпраща инструкции, но бе престанал да изпраща пари. Преди три месеца Берсюме неочаквано бе получил забавените си възнаграждения, но след това — нищо. Наближаваше часът, когато нямаше да има нужните средства, за да изхранва хората и затворничките си. Предлагаше му се удобен случай да се осведоми на място какво точно става.

— На твое място, коменданте — опитваше се да му внуши, капеланът, — бих предал писмото на великия инквизитор който същевременно е изповедник на краля. Тя е писала! „изповядвам“, това е църковен и кралски въпрос. — Ако те затруднява, и аз мога да се нагърбя… Лично познавам отеца инквизитор. Той е от моя манастир в Поаси…

— Не, не, сам ще отида — отвърна Берсюме.

— В такъв случай не пропущай да напомниш за мен, ако видиш великия инквизитор!

На другия ден, предал нарежданията си на сержант Лален, с шлем на глава, яхнал най-доброто си муле, Берсюме пое към Париж.

Пристигна на следващия ден следобеда под проливен дъжд. Изкалян до уши, с измокрен мундир, Берсюме вле-зе в една кръчма до Лувъра, за да се отмори и поумува Защото през целия път го глождеше неспокойство.