Морис Дрюон - Удушената кралица

— О, Ваше Величество! — прошепна признателно Бувил. — Честта да ви служа е достатъчно възнаграждение за мен.

Кралят се разхождаше силно развълнуван.

— И така, сгодени сме! Сгодени сме… Остава само да се освободя.

— Да, господарю, и това трябва да стане до лятото. При такова условие ще може да сключите брак с принцеса Клеманс.

— Надявам се, че няма да се наложи да чакам толкова дълго. Но кой постави това условие?

— Кралица Мария, господарю… — поде Бувил. — Тя има и други кандидати за внучката си и макар вие да сте най-блестящата и най-желаната партия в нейните очи, не възнамерява да се заангажира след този срок.

Луи X се обърна въпросително към Валоа, който си придаде учуден вид. Докато Бувил отсъствуваше, в желанието да си припише заслугата, че е уредил всичко, поддържайки контакт с Неапол, Валоа бе уверил племенника си, че там са на път да поемат окончателен ангажимент, без уговорки за срока.

— В последния ли момент постави това условие унгарската кралица? — попита той Бувил.

— Не, монсеньор. На няколко пъти спомена за това. И в последния момент отново се върна към този въпрос.

— Ами! Празни приказки, за да ни пришпори малко и да си даде важност. Ако случайно — макар и да е съвсем невероятно, — анулирането се забави повечко, унгарската кралица ще потьрпи.

— Не съм сигурен, монсеньор, условието бе поставено съвсем сериозно и категорично.

Валоа не се чувствуваше много удобно и забарабани с пръсти по облегалката на креслото си.

— До лятото… — прошепна Луи, — до лятото… А в какво състояние заварихте конклава?

Тогава Бувил разказа накратко за мисията си в Авиньон, без особено да наблегне на личните си неудачи. Предаде получените от Гучо сведения, разказа за срещата си с кардинал Дюез и подчерта, че избирането на папа зависи преди всичко от Марини.

Луи X слушаше много внимателно, като час по час поглеждаше портрета на Клеманс Унгарска.

— Дюез… — каза той. — Защо пък не Дюез?… Готов е да провъзгласи анулирането на брака ми… Не му достигат гласовете на седем френски кардинали… Значи вие, Бувил, твърдите, че само Марини може да се справи с този проблем?

— Абсолютно съм уверен, господарю.

Вироглавия бавно пристъпи към масата, където бе оставил оправдателния акт, изготвен от Филип дьо Поатие. Взе едно гъше перо и го потопи в мастилницата. Шарл дьо Валоа пребледня.

— Племеннико! — извика той, като се спусна към него. — Няма да освободите от отговорност този мошеник, нали?

— Други пък, чичо, твърдят, че сметките му са чисти. Шестима от бароните, натоварени с анкетата, са на това мнение. Само вашият канцлер поддържа становището ви.

— Племеннико, умолявам ви да почакате… Този човек ви лъже, както лъжеше баща ви! — извика Валоа.

Бувил би предпочел да бъде извън стаята.

Луи X втренчи упорития си, зъл поглед в чичо си.

— Казах ви, че ми трябва папа! — натърти той.

— Но Марини е против Дюез!

— Какво от това? Нека избере друг!

И за да пресече всяко ново възражение, той добави съвсем не на място, но затова пък много авторитетно:

— Не забравяйте, че кралят принадлежи на правосъдието, за да наложи тържеството му.

И подписа акта.

Валоа се сбогува, без да скрива яда си. Задушаваше се от ярост. „По-добре да бях му намерил някоя непривлекателна гърбуша. Нямаше толкова да бърза. Ето ме изигран и Марини ще се върне в двора благодарение на интригите, които изплетох, за да го изгоня оттук.“

Силен напор на вятъра разтресе тясното прозорче и Маргьорит Бургундска отскочи назад: стори й се, че от дълбините на небето някой иска да я порази.

Над Нормандската равнина едва-едва се развиделяваше. В този час първата стража се изкачваше покрай назъбените стени на замъка Гаяр. Бурята от запад подгонваше огромни облаци, понесли в тъмните си утроби планини от вода. Тополите край Сена огъваха оголените си гръбнаци.

Сержант Лален отлости вратите по спираловидната стълба, които изолираха двете принцеси. Стрелецът Гро Гийом остави в стаята на Маргьорит две дървени гаванки с димяща каша и излезе, без да продума, влачейки крака.

— Бланш!… — извика Маргьорит, като се доближи до стълбата.

Никой не й отговори.

— Бланш! — повтори тя по-високо.

Мълчанието, което последва, я изпълни с тревога.

Най-сетне чу бавното потропване на дървените сабо по стъпалата. Бланш влезе, залитаща и разстроена. В сивата светлина, заливаща стаята, светлите й очи имаха обезпокоителен израз, едновременно отсъствуващ и упорит.