Морис Дрюон - Удушената кралица

Лакеят се наведе и дръпна за нашийника голямата бежова хрътка със залепнала по ребрата козина и жълтеникави трескави очи.

Това куче, подарък на банкера Толомей, не се разделяше от крал Филип през последните месеци. То като че ли не искаше да излезе и дращеше пода с нокти. Луи X го ритна в хълбока.

— Това животно носи нещастие. То дойде тук в деня, когато изгориха тамплиерите, в деня, когато…

В съседната стая се чуха гласове. Лакеят и кучето се разминаха на вратата с облечено в траурна рокля момиченце. Една придворна дама го побутваше да влезе.

— Идете, госпожа Жана. Идете да поздравите Негово Величество краля, зашия баща.

Това едва четиригодишно момиченце, с бледи бузи и много големи очи, беше засега наследницата на френския престол.

То имаше кръглото, изпъкнало чело на Маргьорит Бургундска, но тенът и косите му бяха светли. Пристъпваше, като гледаше право пред себе си, с упоритото изражение на малко обичаните деца.

Луи X махна гневно с ръка и не му позволи да се приближи.

— Защо са я довели? Не желая да я виждам тук. Незабавно да я отведат в двореца Нел. Тя трябва да живее там, защото именно там…

— Племеннико, овладейте се — посъветва го граф д’Еврьо.

Луи изчака да излязат малката принцеса и придворната дама, която беше по-изплашена и от детето.

— Не искам да виждам вече това копеле! — възкликна той.

— Сигурен ли сте, че не е ваше дете, Луи? — попита граф д’Еврьо, като дръпна дрехата си, за да не се опърли от огъня.

— Достатъчно ми е, че се съмнявам и не желая да призная нищо от жена, която ми е изменила.

— Детето обаче е русо като всички нас.

— И Филип д’Оне беше рус — горчиво възрази Вироглавия.

Граф дьо Валоа подкрепи младия крал.

— Навярно Луи има сериозни основания, братко, за да говори така — каза той властно.

— И освен това — кресна Луи X — не желая вече да чувам думата, която ми подхвърлиха преди малко в пасажа. Не желая да я отгатвам непрестанно в съзнанието на хората. Не желая да давам повече повод да мислят така за мен, щом ме видят.

Луи д’Еврьо за малко не отговори: „Ако беше по-великодушен и по-добросърдечен, момчето ми, жена ти може би щеше да те обикне…“ Помисли си за нещастното момиченце, което щеше да живее заобиколено само от равнодушни слуги в огромния и пуст дворец Нел. Луи възкликна неочаквано:

— Колко самотен ще се чувствувам тук!

Смаян и изпълнен със състрадание, д’Еврьо гледаше племенника си, който бранеше лошите си чувства, както скъперник златото си, гонеше кучетата, защото бил ухапан, гонеше дъщеря си, защото бил измамен, а се оплакваше, че е сам.

— Всяко човешко същество е самотно, Луи — поде сериозно той. — Всеки от нас е сам в часа на смъртта. Суета е да си въобразява, че не е същото и докато живее. Дори тялото на съпругата, с която спим, си остава чуждо тяло. Дори децата, които сме създали, ни са чужди.

Навярно създателят е пожелал да бъде така, та отделният човек да общува само с него и всички хора заедно само с него… Единственият ни лек срещу самотата е съчувствието и милосърдието или с други думи съзнанието, че и другите страдат от същото нещастие, както и ние.

С увиснали влажни коси, блуждаещ поглед и прилепнала към слабите му хълбоци риза, Вироглавия приличаше на току-що изваден от Сена удавник. Той замълча. Някои думи, точно от рода на милосърдие и съчувствие, бяха лишени от смисъл за него и той ги разбираше кажи-речи толкова, колкото латинския на свещениците.

— Значи, Робер, вие сте сигурен, че тя няма да отстъпи? — обърна се той към Робер д’Артоа.

Исполинът продължаваше да суши дрехите си и от панталоните му се вдигаше пара. Той поклати глава.

— Господарю и братовчеде, както ви казах снощи, най-настойчиво увещавах жена ви и си послужих с най — силните си доводи пред нея. Сблъсках се с много твърд отказ. И наистина смея да ви уверя, че няма да постигнем нищо… Знаете ли на какво разчита — коварно добави той. — Надява се вие да умрете преди нея.

Луи X инстинктивно докосна през ризата малката реликва която носеше на шията си. После се обърна към граф дьо Валоа:

— Е, какво ще кажете, чичо, виждате, че не е така лесно, както ми обещахте, и анулирането няма да стане много скоро!

— Виждам, мили племеннико, и мисля усилено как да го уредим — отвърна Валоа.

— Братовчеде, ако се боите от дългите пости — обади се Робер д’Артоа, — мога да ви доставя, щом пожелаете, сладки женички в леглото, които ще бъдат толкова поласкани да доставят наслада на един крал, че ще бъдат страшно мили…