Морис Дрюон - Удушената кралица

Коленичилият до гроба абат дьо Сен-Дьони, Ежидиюс дьо Шамбли, за последен път се прекръсти, после се изправи и шестима монаси бутнаха тежката плоча, предназначена да закрие гробницата.

Никога вече Луи Наварски, сега Луи X, нямаше да чуе страшния глас на баща си по време на заседанията на кралския съвет: „Млъкнете, Луи!“ Но вместо да се чувствува освободен, той изпитваше паническо малодушие. Подскочи, защото някой до него каза:

— Хайде, Луи!

Беше Шарл дьо Валоа, който го подканваше да тръгне. Луи X се обърна към чичо си и прошепна:

— Вие сте видели как е станал крал. Каква направи той? Какво каза?

— Мигом пое функциите си — отвърна Шарл дьо Валоа.

„А е бил осемнадесетгодишен… Седем години по-млад от мен“ — помисли си Луи X. Всички погледи бяха приковани в него. Той си наложи с усилие да раздвижи краката си. След него прекоси семейната гробница цялото племе на Капетите — принцове, перове, барони, прелати, сановници, сред гората от свещи и кралски статуи.

Монасите от Сен-Дьони, с ръце в ръкавите си, завършваха шествието, пеейки псалми.

Минаха така от базиликата в голямата зала на абатството, където бе сервирано традиционното ядене, с което приключваше всяка погребална церемония.

— Ваше величество — каза абат Ежидиюс, — занапред ще четем две молитви — една за краля, когото бог ни отне, другата за този, когото ни дава.

— Благодаря ви, отче — отвърна неуверено Луи.

После седна, уморено въздъхна, поиска веднага чаша вода и на един дъх я изпи. През цялото време, докато ядяха, не каза ни дума. Чувствуваше се трескав, смазан тялом и духом.

„Трябва да си як, за да бъдеш крал“ — повтаряше някога Филип Хубави на синовете си, когато се опитваха да изклинчат от езда или фехтовка. „Трябва да съм як, за да бъда крал“ — повтаряше си Луи X в тези първи мигове на царуването си. Умората обикновено пораждаше у него раздразнение и той с яд си мислеше, че щом някой! наследява трона, би трябвало да наследи ведно с това и силата да седи изправен на него.

Действително всичко онова, което церемониалът из-сква от владетеля при встъпването му във — власт, бе направо изтощително.

След като бе присъствувал на агонията на баща си, Луи бе задължен да се храни цели два дни край балсамирания му труп. Тъй като кралското начало не търпи нито застъпване, нито прекъсване във въплъщението си, предполага се, че умрелият крал продължава да царува до погребването му, затова наследникът му ядеше един вид вместо него, за него, край тленните му останки.

За Луи гледката на бащиното сърце, поставено до погребалното ложе в ковчеже от кристал и позлатен бронз, бе по-мъчителна дори от присъствието на големия труп, изпразнен от вътрешностите и облечен в парадни одежди. Всеки, който видеше сърцето зад стъклото с прерязаните до корен артерии, оставаше смаян от малките му размери. „Сърце на дете… или на агне“ — шепнеха посетителите. И трудно можеха да повярват, че толкова мъничък орган бе вдъхвал живот на толкова страшен монарх. 7

После пренесоха тялото по водния път от Фонтенбло до Париж. В самата столица се заредиха яздения, бдения, безкрайни църковни служби и процесии, а зимата се бе случила отвратителна: ту трябваше да джапа в ледената кал, ту губеше дъх от коварния вятър или пък злобен ситен сняг шибаше лицето му.

Луи X завиждаше на чичо си Валоа, който, неотлъчно до него, решаваше всичко, произнасяше се по въпросите за етикета, неуморен, енергичен, сякаш имаше нерви на крал.

Разговаряйки с абат Ежидиюс, Валоа вече се тревожеше за коронацията на Луи, която щеше да стане чак идното лято. Абатството Сен-Дьони пазеше не само кралските гробници и френското знаме, а и одеждите и атрибутите за коронясването. Валоа държеше да знае дали всичко е наред. Дали широката мантия не се е повредила през изминалите двадесет и девет години? В добро ли състояние бяха ковчежетата, в които щяха да бъдат пренесени в Реймс жезълът, шпорите и ръката от слонова кост 8? Ами златната корона? Златарите би трябвало час по-скоро да я пригодят за новия крал.

Абат Ежидиюс наблюдаваше младия крал, който все още се разтърсваше от кашлица, и си мислеше: „Естествено, ще приготвим всичко, но дали той ще издържи дотогава?“

Когато привършиха яденето, Юг дьо Бувил, главен шамбелан на Филип Хубави, счупи пред Луи X позлатения си жезъл в знак, че е настъпил краят на службата му, Очите на дебелия Бувил бяха пълни със сълзи. Ръцете му трепереха и той не можа да счупи отведнъж позлатения си жезъл, символ на великия златен скиптър. После прошепна на първия шамбелан на Луи, Матийо дьо Три, който щеше да заеме поста му: