Морис Дрюон - Удушената кралица

— Не е ли жалко — поде Робер — това толкова красиво тяло, тъй нежно и съблазнително, да бъде лишено от естествени наслади?… Приемете, Маргьорит, и още днес ще ви отведа далеч от този затвор. Най-напред ще отидете в някоя приятна манастирска странноприемница, където ще мога да ви посещавам често и да бдя над вас…

Какво значение има наистина за вас да заявите, че дъщеря ви не е от Луи, след като никога не сте обичали това дете?

Тя вдигна поглед.

— Щом не обичам дъщеря си, нима това всъщност не е доказателство, че е наистина от моя съпруг?

Младата жена се замисли за миг с празен поглед. Пъновете в огнището рухнаха, като озариха стаята с избликналите искри. А Маргьорит внезапно се разсмя.

— Какво ви се стори толкова забавно? — попита я Робер.

— Таванът. Току-що забелязах, че прилича на тавана в кулата Нел.

Д’Артоа се изправи смаян. Неволно изпита възхищение пред толкова цинизъм и порочност. „Тя поне е истинска жена!“ — помисли си той.

Маргьорит го погледна: огромен пред камината, изправен на солидните си като стволове на дървета крака. Червените му ботуши бяха огрени от пламъците, а токата на колана му искреше.

Тя стана и го привлече към себе си.

— Ах, братовчедке — каза той. — Ако ви бяха омъжили за мен… или ако ме бяхте избрали за любовник вместо оня млад, глупав щитоносец, нещата съвсем нямаше да се развият така за вас… И щяхме да бъдем много щастливи.

— Може би — прошепна тя.

Той я държеше през кръста и му се струваше, че сам след миг Маргьорит ще загуби способност да разсъждава.

— Не е много късно, Маргьорит.

— Може би… — съгласи се тя със задавен глас.

— Да се отървем най-напред от писмото, което трябва да напишете, та после само да се любим! Да извикаме капелана, който чака долу…

Маргьорит рязко се освободи от прегръдката му и очите й гневно блеснаха.

— Чака долу, така ли? О, братовчеде, нима ме сметнахте толкова глупава да се поддам на ласките ви? Вие току-що постъпихте с мен както правят обикновено проститутките с мъжете: възбуждат ги, за да ги подчинят по-лесно на собствените си желания. Само че забравяте, че жените са по-силни в този занаят, а самият вие сте едва чирак.

Изправена, нервна, тя го гледаше предизвикателно, докато завързваше шнура на ризата си.

Робер я увери, че се лъже, че той желае само доброто й, че бил искрено влюбен в нея…

Маргьорит го гледаше подигравателно. Той отново я взе в обятията си и макар че сега тя се противеше, я отнесе към леглото.

— Не! — извика тя. — Няма да подпиша. Изнасилете ме, ако искате. Много сте силен, за да мога да ви се противопоставя, но ще кажа на капелана, ще кажа на коменданта, ще съобщя на Марини що за посланик сте и как сте злоупотребили с мен.

Вбесен, той я пусна.

— Никога, чувате ли, никога няма да ме накарате да призная, че дъщеря ми не е от Луи. Защото ако случайно Луи умре — пожелавам му го от все сърце, — дъщеря ми ще стане френска кралица и тогава ще трябва да се съобразявате с мен, кралицата — майка.

Д’Артоа се смая. „Умно разсъждава мръсницата — каза си той — и съдбата би могла да й даде право.“ Призна се за победен.

— Много малък шанс за успех имате — каза той накрая.

— Нямам никакъв друг, затова държа на него.

— Както искате, братовчедке — каза той и се отправи към вратата. Без ни дума за сбогом, слезе бързо по стълбата и завари долу капелана, посинял от студ под жълтеникавите си коси. Стиснал няколко гъши пера в ръка той удряше крака о плочите, за да се стопли.

— Вие сте магаре и половина! — му кресна д’Артоа. — И не знам къде, дявол взел го, откривате слабости у вашите покаяници!

После извика:

— Щитоносци, на конете!

Берсюме изскочи, все още с желязната каска на главата.

— Монсеньор, не искате ли да видите крепостта?

— Благодаря. Стига ми това, което видях.

— Вашите заповеди, монсеньор?

— Какви заповеди? Подчинявай се на онези, които си получил.

Доведоха коня му и Лорме подложи под крака му стремето.

— Ами разходите по обеда, монсеньор? — попита още веднъж Берсюме.

— Ще накараш да ти ги брои месир Марини! Хайде, спускайте моста!

С един скок д’Артоа се метна на седлото и подкара коня си в галоп. Последван от свитата си, той мина през караулното помещение. Сбърчил вежди, отпуснал безпомощно ръце, Берсюме гледаше конниците, които се спуснаха към Сена сред пръски кал.

Пламъците на стотици свещи, залепени нагъсто около колоните, хвърляха треперливите си отблясъци върху кралските гробници. По легналите каменни изваяния пробягваше трепет и те напомняха отред заспали конници, омагьосани сред огнена гора.