Морис Дрюон - Удушената кралица

— Берсюме, приятелю, нека обедът бъде готов след един час — поръча му той. — И извикай прислужника ми Лорме, трябва да е сред щитоносците, за да ме пази, докато спя.

Защото този колос се плашеше само от едно — да не се изложи беззащитен на неприятелите си, докато спи. А пред всеки камериер или бакалавър 5 5 Кандидат за рицар. — Б. пр. той предпочиташе за свой пазач набития, пълен и посивял слуга, който го придружаваше навсякъде и му прислужваше за всичко, като еднакво ловко му доставяше момичета и промушваше безшумно всеки досадник, ако работата дойдеше до бой в някоя кръчма. Хитър отгоре на всичко, а преструващ се чудесно на наивник и двойно по-опасен, защото съвсем не вдъхваше опасения, Лорме беше отличен шпионин.

Запитаха ли го какво го привързва толкова силно към монсеньор д’Артоа, нашият човек отговаряше с широка усмивка, която разкриваше три липсващи зъба:

— Защото от всеки негов стар плащ мога да си ушия два!

Щом Лорме влезе при него, Робер затвори очи и мигом заспа с разперени ръце и разкрачени нозе. Коремът му се издуваше и спадаше от мощното му дишане.

Лорме седна на едно столче с кама върху коленете, готов да бди над съня на гиганта.

След един час гигантът се събуди сам, протегна се като огромен тигър и стана с отпочинало тяло и свеж ум.

— Сега ти иди да поспиш, добри ми Лорме, само че преди това извикай капелана!

Доминиканецът в немилост пристигна тутакси, дълбоко развълнуван, че го вика лично толкова знатен благородник.

— Отче, вие познавате добре госпожа Маргьорит, тъй като я изповядвате. Кое е нейното слабо място?

— Плътта, монсеньор — отвърна капеланът, свеждайки скромно очи.

— Кой не знае това! Но все пак… Няма ли у нея някакво чувство, на което човек може да се позове, за да й втълпи някои неща, не само изгодни за нея, но и полезни за кралството?

— Не виждам, монсеньор, не виждам нищо у нея, което би се поддало… Освен в това отношение, за което ви намекнах… Душата на принцесата е корава като меч и дори затворът не е притъпил острието му. А, повярвайте ми, тя не е от лесните покаяници!

С ръце в ръкавите и наведено чело, капеланът се опитваше да се покаже едновременно благочестив и ловък. Не беше се стригал скоро и темето му над венеца от коси беше обрасло с ниско жълтеникаво руно. Бялото му расо беше изпъстрено с недобре заличени от прането винени петна.

Д’Артоа замълча, търкайки бузата си, защото тонзурата на капелана му напомни, че брадата му е почнала да расте.

— А в това отношение, за което ми споменахте — поде той, — намерила ли е тук нещо, за да…задоволи тази своя слабост, щом наричате така този вид сила?

— Доколкото зная, нищо, монсеньор.

— А Берсюме? Не се ли застоява при нея?

— Никога, монсеньор! Отговарям за това! — възкликна капеланът.

— А… с вас?

— О, монсеньор!

— Хайде, хайде — поде д’Артоа. — Виждали сме такива работи и познаваме не един ваш събрат, който, щом махне расото, е не по-малко мъж от всеки друг. Лично аз не виждам нищо лошо в това и дори ако искате да бъда искрен, бих го намерил даже похвално… Ами с братовчедка си? Дали двете дами не се утешават мъничко взаимно?

— Монсеньор! — възкликна капеланът, представяйки се за все по-непримиримо благочестив. — Вие искате да издам поверена ми при изповядване тайна.

Д’Артоа го потупа приятелски по рамото.

— Хайде, хайде, капелане, не се шегувайте! Не са ви назначили за свещеник в затвор, за да пазите, а за да издавате тайни… на онзи, който има право на това.

— Нито госпожа Маргьорит, нито госпожа Бланш са се обвинили пред мен в подобно провинение, освен насън — каза капеланът със сведен поглед.

— Това не доказва тяхната невинност, а само благоразумието им. Знаете ли да пишете?

— Естествено, монсеньор.

— Така ли? — възкликна учудено д’Артоа. — Значи не всички монаси са така невежи, както разправят!… Тогава, отче, ще вземете пергамент, перо и всичко необходимо, за да се напише едно писмо, и ще ме чакате долу в кулата на принцесите, готов да се качите, щом ви извикам.

Капеланът се поклони. Той искаше да добави нещо, но д’Артоа се загърна в широкия си пурпурен плащ и излезе. Капеланът изтича подире му.

— Монсеньор, монсеньор — обърна се угоднически към него той, — бихте ли имали голямата добрина, ако не ви оскърбявам с молбата си, бихте ли имали огромната добрина…

— Какво има? Каква добрина?

— Ами да кажете на брат Рьоно, великия инквизитор, ако ви се случи да го видите, че все още съм негов много покорен син и да не ме забравя много дълго в тази крепост, където служа възможно най-добросъвестно, защото бог ме е пратил тук, но имам известни качества, монсеньор, както сам можахте да се уверите, и бих желал да ги приложа другаде.