Морис Дрюон - Удушената кралица

Когато чу собствените си думи, Вироглавия изпита известно доволство: внезапно се почувствува крал.

— Защо Марини? — възрази Валоа. — Аз мога също, ако искате, да сторя сам това или да натоваря канцлера си. Марини се е нагърбил с много задачи и подготвя набързо съветите, чиято роля е само да одобрява решенията му, без да се вглеждат отблизо в ходовете му. Но ние ще сложим край на тази система, господарю мой и племеннико, и аз ще ви свикам съвет, по-достоен да ви служи.

— Съвсем правилно. Е, добре, погрижете се, чичо, погрижете се — отвърна Луи X с още по-голямо самочувствие, сякаш инициативата изхождаше от него самия.

Дрехите бяха вече сухи и всички се облякоха.

„Хубава и добродетелна, хубава и добродетелна…“ — си повтаряше Луи X. В този миг отново се закашля конвулсивно и едва чу прощалните думи на приближените си.

Като слизаха по стълбата, д’Артоа каза на Валоа:

— Ах, братовчеде, как славно му пробутахте племенницата си Клеманс! Зная един, който тази вечер няма да може да си намери място в леглото!

— Робер! — престорено го смъмра Валоа. — Не забравяйте, че занапред говорите за краля.

Граф д’Еврьо вървеше безмълвен зад тях. Мислеше си за принцесата, която живееше в замъка си в Неапол, докато, без да подозира, съдбата й се беше решила може би днес. Монсеньор д’Еврьо винаги се удивяваше колко случайно и тайнствено се подреждат човешките съдби.

Тъй като един велик крал бе умрял преждевременно, тъй като младият му наследник трудно понасяше ергенския си живот, тъй като чичо му нямаше търпение да го задоволи, за да затвърди властта си над него, тъй като се бяха спрели на случайно подхвърлено име, една русокоса девойка на петстотин левги разстояние, която си мислеше пред вечно синьото море, че изживява един най-обикновен ден, внезапно стана център на грижите на френския двор.

Луи д’Еврьо още веднъж излита известни угризения.

— Братко — каза той на Валоа, — сигурен ли сте, че малката Жана е незаконородена?

— Днес не съм още сигурен в нищо, братко — отвърна Валоа, като сложи върху рамото му отрупаната си с пръстени ръка. — Но мога да ви уверя, че не след дълго всички ще я смятат такава.

След тези думи съзерцателният граф д’Еврьо би могъл да си каже и следното: „защото една френска принцеса е имала любовник, защото зълва й, английската кралица, я е издала, защото справедливият крал е направил този скандал публично достояние, защото оскърбеният съпруг е пренесъл отмъщението си върху едно дете и е пожелал да го обяви за незаконно…“ Последиците принадлежаха на бъдещето, на съдбовните случайности, възникващи безспир от непрекъснатото преплитане на силата на нещата и на човешките дела.

Балдахинът на леглото от тъмносин старинен брокат, осеян със златни лилии, напомняше къс нощно небе. Завесите на леглото, направени от същата тъкан, проблясваха под слабата светлина на нощната лампа с дървено масло, окачена на три бронзови вериги. 9Кувертюрата от златен брокат, падаща на твърди дипли чак до земята, преливаше в странни отблясъци.

От два часа вече Луи X напразно търсеше съня в това легло, доскоро легло на баща му. Задушаваше се под подплатените със скъпи кожи завивки и зъзнеше, щом ги отметнеше.

Макар че Филип Хубави бе умрял във Фонтенбло, Луи се чувствуваше неприятно в леглото, усещаше сякаш присъствие на труп. Всички спомени от последните дни, всички опасения за бъдещите дни се блъскаха в главата му… Някой сред тълпата викаше: „Рогоносец!“ Клеманс Унгарска му отказваше или беше вече годена… Строгото лице на абат Ежидиюс се навеждаше над гробницата… „Занапред ще четем две молитви…“ „Знаете ли на какво разчита тя? Надява се да умрете преди нея!…“ В кристалното ковчеже бе заключено едно сърце с прерязани артерии, малко като на агне…

Изведнъж той се изправи. Собственото му сърце биеше като стенен часовник с откачено махало, а уж придворният лекар го бе прегледал, преди да си легне, и не беше установил нарушение в органичните течности 10. Сънят щял да заличи лесно обяснимата умора. Ако продължавал да кашля, на другия ден щял да му предпише чай с мед или да му постави пиявици… Но Луи не му бе признал, че по време на церемонията в Сен-Дьони на два пъти му бе призляло, нито бе споменал за студените тръпки по тялото си и за обзелия го внезапен шемет. Ето че същото странно неразположение пак го измъчваше. Терзан от кошмарите си, Вироглавия крачеше из стаята в дългата си бяла нощница с подплатена наметка върху раменете, сякаш бягаше пред самия себе си и ако за миг се спреше, животът щеше да го напусне.