Морис Дрюон: Лилията и лъвът

— Ще подкрепим Филип, нали? Нямаш нищо против, да?… С Филип, който е така благочестив и лоялен, сме сигурни, че ще имаме един добър крал, искам да кажа регент.

Жан Бретански не можеше да не се обяви за Филип. Та не беше ли женен за една от сестрите на Филип, Изабел, която наистина бе умряла на осемгодишна възраст, но добрите чувства бяха оцелели? За да подсили ефекта, Робер беше взел със себе си майка си, Бланш Бретанска, кръвна роднина на херцога, съвсем остаряла, съсухрена, сбръчкана и напълно лишена от политическа мисъл, но съгласна с всичко, което искаше исполинският й син. Жан Бретански се занимаваше повече с проблемите на собственото си херцогство, отколкото с Франция. Че какво, Филип, защо не, щом всички толкова бързат да определят именно него!

Кампанията на Робер се превръщаше донякъде в кампания на баджанаците. Извикаха в подкрепа на каузата си Ги дьо Шатийон, граф дьо Блоа, който изобщо не беше пер, и дори граф Гийом дьо Ено, само защото и двамата бяха женени за две други сестри на Филип. Големият род Валоа вече започваше да се налага като истинска френска династия.

В този момент Гийом дьо Ено женеше дъщеря си за младия английски крал. Какво от това, не виждаха никаква пречка, дори може би един ден щеше да се окаже изгодно. Но много добре се бе сетил да изпрати брат си Жан да го представлява на сватбата, вместо да отиде лично той, защото именно в Париж щяха да се развият важните събития. Нали Гийом Добрия отдавна искаше владението Блатон, собственост на френската корона, което се врязваше като клин в земите му, да му бъде отстъпено. Щяха да му дадат Блатон почти даром, под форма на символична продажба, ако Филип вземеше регентството.

Колкото до Ги дьо Блоа, той беше един от последните барони, запазили правото да секат монети. За съжаление, независимо от това право, нямаше пари и се задушаваше от дългове.

— Ги, мили ми баджанако, ще откупим от теб правото за сечене на монети. Това ще бъде първата ни грижа.

За няколко дни Робер свърши чудесна работа.

— Виждаш ли, Филип, виждаш ли — каза той на своя кандидат. — Колко полезни ни са днес женитбите, уредени от баща ти. Казват, че многото дъщери били голяма мъка за семействата. Този мъдър човек, бог да го прости, съумя да нареди добре всичките ти сестри.

— Да, само че сега ще трябва да изплащам зестрите. Някои от зетьовете ни са получили едва една четвърт…

— Като се почне със зестрата на милата Жана, моята съпруга — припомни му Робер д’Артоа. — Но след като ще разполагаме със съкровището…

По-мъчно привлякоха фландърския граф Луи дьо Креси и дьо Ньовер. Той не беше баджанак и не се домогваше до земя или пари. Искаше да си възвърне графството, от което поданиците му го бяха изгонили. Така че, за да го увещаят, трябваше да му обещаят война.

— Луи, мили братовчеде, Фландрия ще ви бъде върната и то със силата на оръжието, заклеваме ви се!

След като убеди и него, Робер, който мислеше за всичко, изтича отново във Венсен, за да накара Шарл да измени завещанието си.

Шарл беше вече само сянка на крал и изхрачваше малкото, което беше останало от дробовете му.

Но макар и умиращ, той си спомни точно в този момент за проекта за кръстоносен поход, който някога чичо му Шарл дьо Валоа му беше пъхнал в главата. Проект, отлаган от година на година. Субсидиите от църквата бяха използвани за други цели. После Шарл дьо Валоа умря. Нима Шарл IV не трябваше да види в болестта, която го съсипваше, наказание за неудържаното обещание, за неизпълнения обет? Кръвта от гърдите му, която цапаше чаршафите му, напомняше червения кръст, който не бе пришил на плаща си.

И тогава с надеждата, че ще умилостиви небето и ще измоли още малко живот, той прибави към завещанието си последните си желания относно Божия гроб:… „защото възнамерявам да замина за там приживе — продиктува той, — а ако не ми се удаде приживе, да бъдат отпуснати петдесет хиляди ливри за първия общ поход, който ще бъде организиран“. Не се искаше толкова много от него, нито да обременява с подобна ипотека кралската хазна, от която се нуждаеха за по-спешни вложения. Робер беше вбесен. Този глупак Шарл трябваше да се инати така тъпо до последния си дъх!

Искаха от него само да завещае три хиляди ливри на канцлера Жан дьо Шершьомон и по толкова още на маршал дьо Три и на месир Мил дьо Ноайе, председател на Сметната камара, задето бяха служили лоялно на короната… и защото поради функциите си участвуваха в Съвета на перовете.