Морис Дрюон - Лилията и лъвът

Пророците, изгаряни заради ревностното си служене на бога, водачите на нации, вдъхновени от една-едничка идея, умеят да заразяват тълпите със своята вяра. И публично потвърдената любов притежава силата да приобщава всички към вълнението на един.

Нямаше жена сред присъствуващите, независимо от ньзрастта й, нямаше нито една млада съпруга, нито една измамена жена, нито една вдовица, нито една девойка, нито една старица, която в този миг да не се почувствува на мястото на младоженката. Нито един мъж, който да не се отъждестви с младия крал. Едуард III се бракосъчетаваше с всички жени от народа си. И цялото му кралство избираше Филипа за своя другарка в живота. Всички мечти на младостта, всички разочарования на зрялата възраст, всички съжаления на старостта се насочваха към двамата млади като приношения, избликнали от всяко сърце. Тази вечер в тъмните улици очите на годениците щяха да озарят мрака и дори стари, отчуждени вече съпружески двойки, щяха да се уловят за ръце след вечеря.

Ако още от памтивека народите се тълпят на сватбите на владетелите, то е за да изживеят чрез тях щастие, което, демонстрирано от толкова високопоставени хора, изглежда съвършено.

— …till death us do part… — докато смъртта ни раздели…

Гърлата се свиха, въздишка на тъжна изненада и едва ли не упрек прелетя над площада. Не, не трябваше да се говори за смърт в подобна минута. Не беше възможно тези две млади същества да понесат общата съдба, не беше допустимо да бъдат смъртни.

— …and thereto I pliht thee my troth… — и във всичко това ти се заклевам.

Младият крал долавяше диханието на множеството, но не го поглеждаше. Бледосините му почти сиви очи, този път с вдигнати мигли, не се откъсваха от малкото, червенокосо, закръглено момиче, омотано в кадифета и воали, към което бе отправен неговият обет.

Филипа не напомняше с нищо приказните принцеси и дори не беше много хубава. Тя имаше пълничкото, обсипано с лунички лице на всички Ено, късо носле и къса шия. Не беше и кой знае колко изящно сложена, но беше естествена и не се мъчеше да си придаде величествено държане, което никак не би й подхождало. Без кралските украшения тя би могла да бъде смесена с кое да е червенокосо момиче на тази възраст. Подобни на нея се срещаха със стотици сред всички северни нации. И именно това засилваше доброто разположение на тълпата към нея. Тя бе предопределена от съдбата и от бога, но не различна в съкровената си същност от жените, над които щеше да царува. Всички възпълнички червенокоси англичанки се чувствуваха възвеличени и отрупани с почести.

Едва ли не разтреперана от вълнение, самата тя присвиваше очи, сякаш не можеше да издържи втренчения поглед на съпруга си. Всичко, което й се случваше, беше неимоверно хубаво. Толкова корони около нея, толкова митри, тези рицари и дами, които съзираше вътре в катедралата, наредени зад запалените свещи като избраниците в рая, и целият този народ наоколо… Кралица! Тя щеше да бъде кралица, при това избрана с любов!

Ах, колко мила щеше да бъде с него, как щеше да му служи и да го обожава, този хубав рус принц с дълги мигли и изящни ръце, дошъл като по чудо преди една година и осем месеца във Валенсиен заедно със заточената си майка, която идваше да търси помощ и убежище! Родителите им ги бяха пратили да си играят в овощната градина заедно с другите деца. Той се беше влюбил в нея и тя в него. Сега той бе вече крал и не я беше забравил. С какво щастие тя му отдаваше живота си! Боеше се само, че не е достатъчно хубава, за да му се харесва нинаги, нито достатъчно образована, за да може да му помага.

— Подайте дясната си ръка, госпожо! — каза й архиепископът-примат.

Филипа тутакси извади от кадифения ръкав пухкавата си ръчичка и я подаде уверено с обърната нагоре длан и разперени пръсти.

Едуард погледна очарован тази розова звезда, която му се отдаваше.

Архиепископът взе от подноса, държан от друг прелат, плоската златна халка с инкрустирани рубини, която току-що бе благословил, и я даде на краля. Халката беше влажна, както всичко, до което се докосваха в тази мъгла. После архиепископът бавно съедини ръцете на съпрузите.

— В името на Отца — произнесе Едуард, като надяна халката на върха на палеца на Филипа, без да я пъхва докрай. — В името на Сина… на Светия дух… — и той повтори същото движение върху показалеца, после върху средния пръст.

Най-сетне надяна халката на безименния пръст и завърши:

— Амин!

Филипа бе негова жена.

Както всяка майка, която жени сина си, и кралица Изабел се бе просълзила. Тя се опитваше да се помоли на бог да дари детето й с пълно щастие, но мислеше главно за себе си и страдаше. Изживените дни я бяха довели до този миг, когато преставаше да бъде първа в сърцето на сина си и в дома си. Не, разбира се, тя няма основание да се опасява, че тази малка пирамида от кадифе и бродерии, която съдбата й е определила за снаха, ще засенчи авторитета й над двора или красотата й.