Морис Дрюон: Лилията и лъвът

Изправена, тънка и блестяща с красивите си плитки, вдигнати от двете страни на лицето й, тридесет и шест годишната Изабел изглеждаше най-много на тридесет. Огледалото й, до което продължително се бе допитала сутринта, когато нагласяваше короната си за церемонията, я беше успокоило. И все пак от този ден тя нямаше да бъде вече просто кралицата, а кралицата-майка. Как това можа да стане толкова бързо? Как се бяха стопили двадесет години живот, разтърсени от толкова бури?

Тя си спомняше собствената си сватба точно преди двадесет години в края на януари, както сега, и пак сред мъгла, само че в Булон, във Франция. И тя се бе омъжила, като вярваше в бъдещето, и тя бе произнесла брачната клетва от все сърце. Знаеше ли тогава с кого я свързват в името на интересите на двете кралства? Знаеше ли, че в замяна на любовта и предаността, които влагаше, щеше да получи само унижения, ненавист и презрение, че щеше да бъде изместена в постелята на мъжа си не дори от любовници, а от алчни и порочни мъже, че зестрата й щеше да бъде разграбена, имуществата й — конфискувани, че щеше да бяга в изгнание, за да спаси застрашения си живот и да вдигне на крак армия, за да свали от трона същия онзи мъж, който бе сложил на пръста й брачната халка?

О! Младата Филипа имаше късмет, тя не само се омъжваше, тя бе обичана!

Единствено първите бракове могат да бъдат съвсем чисти и напълно щастливи. Не се ли окажат удачни, нищо не може да ги замени. Втората любов никога не достига същото прозрачно съвършенство. Дори да е крепка като скала, в мрамора й протичат разноцветни жилки — изсъхналата кръв на миналото.

Кралица Изабел обърна очи към Роджър Мортимър, барон ъв Уигмор, своя любим, мъжа, който благодарение на нея, но и на себе си управляваше Англия като пълновластен господар от името на младия крал. Със сключени вежди и строги черти, скръстил ръце върху пищната си мантия, в същия този миг той я гледаше без добро чувство.

„Отгатва какво мисля — каза си тя. — Но що за човек е той, ча да ме кара да се чувствувам виновна, щом за миг престана да мисля за него?“

Знаеше колко е подозрителен и му се усмихна, за да го успокои. Какво повече можеше да иска от това, което притежаваше? Живееха като съпруг и съпруга, макар че тя бе кралица, а той женен и цялото кралство бе свидетел на любовта им. Направила бе така, че той да разполага с пълен контрол над властта. Мортимър назначаваше протежетата си на какви ли не длъжности. Дали му бяха всички владения на бившите любимци на Едуард II и регентският съвет само потвърждаваше желанията му. Дори бе издействувал от нея да се съгласи детронираният й съпруг да бъде умъртвен. Тя знаеше, че заради него някои сега я наричат Френската вълчица! Можеше ли да й попречи да помисли в този сватбен ден за убития си съпруг, особено след като палачът му присъствуваше тук в лицето на Джон Малтравърс, издигнат наскоро до поста сенешал на Англия? Дългото му злокобно лице се открояваше сред лицата на най-мощните барони, сякаш за да й напомни престъплението.

Присъствието му беше неприятно не само за Изабел. Джон Малтравърс, зет на Мортимър, беше пазач на сваления крал. Внезапното му назначаване на длъжността сенешал издаваше явно за какъв вид услуги бе така възнаграден. Официалната нсрсия бе, че Едуард е умрял от естествена смърт. Но кой в днора приемаше тази измислица?

Кентският граф, несъщински брат на починалия, се наведе към братовчед си Анри Кривата шия и му прошепна:

— Изглежда, че кралеубийството в наши дни дава право да се наредиш сред родовите благородници!

Едмонд Кентски зъзнеше. Церемонията му се струваше много дълга, а йоркският ритуал — страшно сложен. Защо не отпразнуваха сватбата в параклиса на Лондонската кула или в някой кралски замък, вместо да я превръщат в народно празненство? Повдигаше му се от тълпата. И на това отгоре видът на Маптравърс… Не беше ли неприлично човекът, който бе пратил на оня свят бащата, да присъствува, и то на челно място, на сватбата на сина?

Кривата шия, с полегнала върху дясното рамо глава, недъг, на който дължеше прякора си, прошепна:

— В нашето кралско семейство се прониква най-лесно чрез греха. Нашият приятел пръв ни предлага доказателството…

„Нашият приятел“ беше Мортимър, спрямо когото чувствата на англичаните осемнадесет месеца след дебаркирането му като командуващ армията на кралицата, когато бе посрещнат като освободител, се бяха доста променили.

„В крайна сметка ръката, която се подчинява, не е по-престъпна от главата, която заповядва — мислеше си Кривата шия. — И безспорно Мортимър, ведно с Изабел, е по-виновен от Малтравърс. Но и ние не сме съвсем невинни. Всички натискахме лоста, когато смъквахме Едуард II. Не можеше да свърши иначе.“