Морис Дрюон - Лилията и лъвът

Кралят трябва също така да допринесе за благосъстоянието на поданиците си. Филип VI побърза да намали, а в известни случаи дори да премахне таксите, които Филип IV и Филип V бяха наложили върху търгуването, по обществените пазари и сделките на чужденците, такси, които уж спъвали търговията и панаирите според ония, които ги плащаха.

Ах, виждате ли какъв добър крал! Той слага край на досадните разправии с бирниците! Лобардците, обичайни кредитори на баща му, на които самият той все още дължеше крупни суми, го благославяха. Никой не се замисляше, че данъчната система на предишните крале е била далновидна и че ако Франция беше тогава богата и в нея се живееше по-добре, отколкото където и да е другаде по света, ако бяха облечени в доброкачествено сукно, а често и в скъпи кожи, ако имаше бани и потилни едва ли не във всяко селце, това се дължеше на предишните двама Филиповци, които бяха съумели да въведат ред в кралството, да уеднаквят монетата, да осигурят на всички работа.

Кралят… кралят трябва да бъде също мъдър, най-мъдрия сред народа си. Филип започна да си служи с поучителен тон, за да изрича с красивия си глас високопарни принципи, в които проличаваше малко маниерът на наставника му архиепископ Гийом дьо Три.

„Ние, които държим да съблюдаваме правото…“ — казваше той всеки път, когато не знаеше какво решение да вземе.

А когато постъпеше неправилно, нещо, което му се случваше често, и се окажеше принуден да отмени нещо, което е наредил два дни преди това, той заявяваше не по-малко самоуверено: „Разумно е да промениш мнението си.“

„Във всяко нещо е по-добре да изпревариш, а не да те изпреварят“ — твърдеше също надуто този крал, който през двадесет и две годишното си царуване все щеше да попада от една злополучна изненада на друга.

Никога монарх не е изричал от толкова високо толкова много баналности. Въобразяваха си, че разсъждава. В същност той мислеше само каква сентенция да формулира, за да си придаде вид, че разсъждава. А главата му беше куха като орех през лоша година.

Кралят, истинският крал, нека не забравяме, трябва да бъде смел, доблестен и блестящ! В същност Филип беше годен само за едно: да се бие. Но не на война, а просто така, в двубои с копия или турнири. Ако беше инструктор на млади рицари, би смаял двора на някой дребен барон. Понеже беше владетел, дворът му заприлича на някой замък от романите за Кръглата маса, които бяха много четени тогава и бяха завладели въображението му. Заредиха се безкрайни турнири, празненства, угощения, ловове, развлечения и после пак турнири с много пера по шлемовете и коне, по-нагиздени от жени.

Филип се занимаваше много сериозно с кралството по един час на ден след някой двубой с копие, от който идваше плувнал в пот, или след пиршество, от което излизаше с натежал корем и замъглен мозък.

Канцлерът, ковчежникът, безбройните му служители решаваха вместо него или се обръщаха за заповеди към Робер д’Артоа. В действителност той управляваше повече от владетеля.

Възникнеше ли някаква трудност, Филип тутакси искаше съвет от Робер и всички спокойно се подчиняваха на граф д’Артоа, тъй като знаеха, че всяко негово нареждане ще бъде потвърдено от краля.

Така се стигна до коронацията, когато архиепископ Гийом дьо Три щеше да сложи короната върху челото на бившия си възпитаник. Празненствата в края на май траяха пет дни.

Като че ли цялото кралство се беше стекло в Реймс. И не само кралството, а и част от Европа ведно с горделивия, но обеднял Жан Бохемски, граф Гийом дьо Ено, маркиз дьо Намюр и лотарингския херцог. Пет дни увеселения и пиршества. Изобилие и разхищение, каквито реймските граждани никога не бяха виждали. Същите тия хора, които посрещаха разноските по тържествата и които се чумереха, че последните коронации им излезли много скъпи, доставяха този път двойно, тройно повече с радостни сърца. От сто години във Френското кралство не се бе пило толкова много: лееше се вино и по дворовете, и по площадите.

В навечерието на коронацията кралят посвети в рицарство Луи дьо Креси, фландърски и ньоверски граф, при това с възможно най-голям блясък. Решено беше фландърският граф да държи меча на Карл Велики по време на тържеството и да го поднесе на краля. Всички се учудваха, че конетабълът се бе съгласил да отстъпи другиму това свое традиционно задължение. Но затова трябваше фландърският граф да бъде рицар. Нима Филип VI можеше по-ярко да докаже приятелските си чувства към фламандския си братовчед?