Морис Дрюон - Лилията и лъвът

Човек би казал, че короната беше закачена между пода и свода, без да се знае къде ще падне, и няколко души протягаха шии.

Филип дьо Валоа отдавна бе изоставил благородната си неподвижност и правеше знаци на братовчед си д’Артоа. Робер стана.

— Хайде, хайде! — извика той. — Изглежда, че днес всеки бърза да се отрече от собствените си думи. Виждам госпожа Мао, любимата ми леля, готова да признае на Жана Наварска… — той наблегна на думата „Наварска“, като хвърли поглед към Филип д’Еврьо, за да му припомни уговореното, — …точно ония права, които неотдавна й оспори. Виждам благородният английски епископ да се позовава на действията на крал, когото се бори да свали от трона заради слабохарактерност, безгрижие и измяна… Чакайте, месир Орлитън! Не може да се изменя един закон всеки път, когато трябва да се приложи, и според волята на всяка страна. Единия път да служи на един, другия път — на друг. Ние обичаме и уважаваме кралица Изабел, нашата роднина, и не един от нас тук й помогна. Но искането й, в полза на което вие така добре пледирахте, изглежда неприемливо. Не мислите ли и вие така, монсеньори? — обърна се той към перовете, сякаш ги вземаше за свидетели.

Мнозина одобриха думите му, като най-сърдечно откликнаха бурбонският херцог, граф дьо Блоа и перовете-епископи на Реймс и Бове.

Но Орлитън не беше използвал всичките си козове. Дори ако приемат, че става дума не само за регентството, но и евентуално за короната, дори ако приемат — за да не се връщат към един приложен вече закон, че във Франция не могат да царуват жени, в такъв случай той поддържа искането си не от името на кралица Изабел, а от името на сина й, крал Едуард III, единствен потомък от мъжки пол по права линия.

— Но щом жена не може да управлява, с още по-голямо Основание тя не може да предава короната! — обади се Филип дьо Валоа.

— А защо, монсеньор? Нима френските крале не се раждат от жени?

Отговорът му извика усмивка по няколко лица. Едрият Филип си беше намерил майстора. В крайна сметка дребничкият английски епископ беше прав! Мъглявият обичай, прииначен по повод наследството на Луи Х, не казваше нищо по този пункт. И съгласно най-простата логика, щом тримата братя бяха царували един след друг, без да оставят мъжки наследник, нима властта не трябваше да отиде в ръцете на сина на живата сестра, вместо у един негов братовчед? Граф дьо Ено, изцяло спечелен за каузата на Валоа до този миг, се замисли, щом пред дъщеря му се очерта внезапно съвсем неочаквано бъдеще.

Старият конетабъл Гоше, с набръчкани като на костенурка клепачи и доближена като фуния до ухото ръка, попита братовчед си Мил дьо Ноайе:

— Какво? Какво казват?

Сложният начин, по който протичаха разискванията, го дразнеше. По въпроса за правото за наследяване на жените той имаше свое мнение, неизменно от дванадесет години насам.

В същност той бе провъзгласил закона за мъжете, като бе обединил бароните около прословутата си формула: „Лилиите не предат вълна и Франция е много благородно кралство, за да бъде поверено на жена.“

Орлитън продължаваше да говори, като се опитваше да развълнува слушателите си. Той подканваше перовете да не изпускат този случай, който едва ли някога ще се яви през вековете, да обединят двете кралства под един и същ скиптър. Това беше съкровената му мисъл. Край на непрестанните разногласия, на неточно определените васални зависимости, на войните за Аквитания, от които страдаха и двете нации. Край на ненужното търговско съперничество, което създаваше фландърският проблем. Само един народ от двете страни на морето. Нима английското благородничество не води изцяло началото си от френското? Нима и в двата двора не се говори френски език? Нима много френски феодали не притежават наследствени владения в Англия, както и английските барони имат имоти във Франция?

— Че какво, тъй да бъде, дайте ни Англия, няма да се откажем от нея! — подигра го Филип дьо Валоа.

Конетабълът Гоше слушаше обясненията, които Мил дьо Ноайе му шепнеше на ухото, и внезапно лицето му потъмня. Какво? Английският крал искал регентството? А после и короната? Значи, всички войни, които той, Гоше, бе водил под безмилостното слънце на Гаскония, всички походи в калищата на Северна Франция срещу омразните фламандски сукнари, винаги подкрепяни от Англия, избиването на толкова рицари, изразходването на толкова данъци и субсидии ще послужат само за това? Подиграват се с тях.

Без да става, но с дълбок старчески глас, пресипнал от гняв, той извика: