Морис Дрюон - Лилията и лъвът

— Франция никога няма да бъде на англичанина и въпросът не се свежда до мъжки или женски пол, нито дали короната се предава чрез утробата! Франция няма да бъде на англичанина, защото бароните няма да понесат това! На крак.

Бретания! На крак, Блоа! Вдигни се, Ньовер! Вдигни се, Бургундия! Вие спокойно изслушвате това? Ние ще положим в земята един крал, шестия, когото съм видял мъртъв приживе. Всички бяха принудени да свикват войска срещу Англия или срещу онези, които тя подкрепя. Човекът, който ще управлява Франция, трябва да бъде от френска кръв. И нека не слушаме повече тези глупости, които биха разсмели и коня ми!

Той призова Бретания, Блоа, Бургундия с тона, с който някога по време на сражение свикваше командирите на опълченията.

— Според мен, а аз съм най-старият тук, граф дьо Валоа като най-близък роднина на краля трябва да стане регент, пазител и управител на кралството.

И той вдигна ръка в подкрепа на думите си.

— Много хубаво го каза — побърза да се съгласи Робер д’Артоа, като вдигна широката си лапа и подкани с поглед привържениците на Филип да сторят същото. Той почти съжаляваше сега, че бе задраскал конетабъла от кралското завещание.

— Хубаво го каза! — повториха бурбонският и бретанският херцог, граф дьо Блоа, фландърският граф, граф д’Еврьо, епископите, висшите сановници, граф дьо Ено.

Мао д’Артоа погледна въпросително бургундския херцог, видя, че и той се кани да вдигне ръка и побърза да одобри и тя, за да не остане последна.

Единствен Орлитън не вдигна ръка.

Филип дьо Валоа, почувствувал се внезапно страшно уморен, си казваше: „Свърши се. Свърши се.“ Той чу архиепископ Гийом дьо Три, своя бивш възпитател, да произнася:

— Дълъг живот на регента на Френското кралство за благото на народа и на Светата църква!

Канцлерът Жан дьо Шершьомон бе изгогвил предварително заключителния документ, който утвърждаваше решението на перовете. Оставаше само да впишат името. Той написа с едри букви името на „твърде могъщия, твърде благородния и внушаващ уважение Филип, граф дьо Валоа“, а после прочете решението на перовете, което не само определяше Филип за легент, но и за бъдещ крал на Франция, ако очакваното дете бъде момиче.

Всички присъствуващи утвърдиха с подписа и личния си печат този документ. Всички с изключение на гийенския херцог в лицето на своя представител, епископ Орлитън, който заяви:

— Никога не губим нищо, ако отстояваме правото си дори когато сме уверени, че то няма да възтържествува. Бъдещето е необозримо и е в ръцете на бога.

Филип дьо Валоа се беше приближил до смъртното ложе и съзерцаваше трупа на братовчед си, короната върху восъчното му чело, дългия златен скиптър, положен покрай мантията му, искрящите ботуши.

Присъствуващите помислиха, че се моли, и този жест го издигна в очите им.

Робер д’Артоа се приближи до него и му прошепна:

— Ако баща ти те вижда в този миг, навярно е много щастлив, милият… Трябва да изчакаме още два месеца.

По онова време владетелите имаха нужда от джудже. Бедните съпружески двойки смятаха едва ли не за щастие, ако им се роди някое такова изтърсаче. Можеха да бъдат сигурни, че кога да е ще го продадат на някой едър феодал, ако не на самия крал.

Защото джуджето — кой би се усъмнил? — беше нещо средно между човек и домашно животно. Животно, защото можеха да му сложат нашийник, да го натруфят като куче със смешни дрехи и да го ритат по задника; човек, защото говореше и доброволно приемаше срещу заплата и храна тази унизителна роля. То трябваше да бъде забавно, щом му заповядат, да подскача, да плаче или да се прави на глупаво като дете дори когато косите му побелеят. Дребният му ръст подчертаваше величието на господаря му. Предаваха си го по наследство като движима собственост. То символизираше „поданика“, подчинения другиму индивид поради самата си природа, създадено сякаш нарочно, за да удостовери разделението на човешкия род на различни раси, някои от които имат абсолютна власт над другите.

Подобно принизяване включваше и предимства. Най-дребният, най-безпомощният, най-уродливият сядаше сред най-охранените и най-добре облечените. На това онеправдано от природата същество позволяваха и едва ли не повеляваха да казва на господарите от по-висшата порода онова, което те не биха търпели от устата на никой друг.

Джуджето произнасяше гласно вместо всички други, сякаш упълномощено, подигравките, упреците и оскърбленията, които всеки, дори и най-преданият, отправя понякога мислено към управляващия.