Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Има и прозвище, Черния принц, което се дължи на любимата му черна желязна броня, която така добре се отличава, особено с трите бели пера на шлема, сред бляскавите ризници и разноцветните надризници на рицарите, които го заобикалят. Пътят му към славата започна отрано. При Креси, значи, е бил на шестнадесет години, неговият баща му повери цял отред, този на уелските стрелци, като, разбира се, го обгради с опитни военачалници, за да го съветват и даже да го ръководят. Този отред бе толкова яростно нападнат от френските рицари, че по едно време тези, които имаха задачата да му помагат, решиха, че принцът е в опасност, и пратиха вестоносец при краля с молба да дойде на помощ на сина си. Крал Едуард III, който наблюдаваше сражението от върха на една воденица, отговори на пратеника: „Да не би синът ми да е мъртъв, повален, или толкова тежко ранен, че да не може да си помогне сам? Не?… Тогава се върнете при него или при онези, които са ви пратили, и им кажете, че докато синът ми е жив не искам да идват Да ме търсят, каквото и да се случи. Заповядвам да оставят момчето само да си заслужи меча; защото искам, ако бог е отредил, той да бъде победителят и славата да си е негова.“

Ето какъв бе младият мъж, с когото сега се срещах за пръв път.

Казах му, че кралят на Франция… „За мен той е крал на Франция — възрази принцът. — Той е помазан и коронясан от светата църква“ отвърнах му аз; представяте си тона на разговора… та му казах, че френският крал настъпва с войската си, която наброява около тридесет хиляди души. Малко преувеличавах, съвсем умишлено; и за да ми повярва, добавих: „Някои ще ви кажат шестдесет хиляди. Аз ви съобщавам истинския брой. Защото не смятам пешаците, които останаха назад.“ Не му казах, че бяха разпуснати; стори ми се, че той вече знаеше това.

Ала независимо дали бяха шестдесет, тридесет или даже двадесет и пет хиляди — тази цифра повече се доближаваше до истината — принцът имаше само шест хиляди души, заедно със стрелците и останалите пехотинци. Изтъкнах му, че тук вече не става дума за храброст, а за численост.

Той каза, че очаква всеки момент към него да се присъедини войската на Ланкастър. Отговорих, че му го пожелавам от цялото си сърце, за неговото спасение.

Принцът разбра, че няма да вземе връх над мен, като показва самоувереност, и като помълча малко, най-неочаквано ми каза, че ме намира по-скоро склонен да облагодетелствувам крал Жан… сега му връщаше кралската титла… отколкото неговия баща. „Държа единствено за мира между двете кралства — отговорих — и съм дошъл да ви предложа мир.“

Тогава той изтъкна с много достойнство, че миналата година е прекосил целия Лангдок, без кралят да е могъл да го спре; че тази пролет е провел нашествие от Гийена до Лоара; че Бретан се намира почти под английска власт; а и голяма част от Нормандия, начело с монсеньор Филип дьо Навар, също е готова да се подчини; немалко сеньори от Ангумоа, Поату, Сентонж, и даже от Лимузен са негови съюзници… прояви учтивостта да не спомене Перигор… в същото време следеше захода на слънцето през прозореца… и най-накрая заключи: „При толкова много успехи за нашите войски и при всичките ни фактически и юридически завоевания във Франция, какви са мирните предложения, които ще ни направи крал Жан?“

Ех, ако кралят бе пожелал да ме послуша в Брьотьой или в Шартр. Какво можех да отговоря, имах ли нещо черно на бяло? Казах на принца, че не нося никакви предложения от страна на френския крал, защото същият, при сегашната си сила, не желае да мисли за мир преди победата, на която разчита, а това, което аз му предавах, бе заповедта на папата, който иска да прекратят кръвопролитията в западните кралства, и настойчиво моли кралете да се помирят и отидат на помощ на нашите братя в Константинопол. И го запитах при какви условия Англия…

Той продължаваше да поглежда към слънцето, и прекъсна разговора с думите: „Не на мен, а на моя баща кралят се пада да реши въпроса за мира. Нямам разрешение от него за преговори.“ После ме помоли да го извиня, защото смята да тръгне преди мен. Единствената му грижа бе да увеличи разстоянието от преследваща, та го войска. „Позволете ми да ви благословя монсеньор — казах аз. — Ако се случи да имате нужда от мен, ще бъда наблизо.“

Сигурно ще ми кажете, племеннико, че носех твърде жалък улов в мрежите си, тръгвайки от Монбазон след английската войска. Ала аз не бях толкова недоволен, колкото можете да предположите. Така, както преценявах положението, рибата се беше закачила за въдицата, и й бях отпуснал връв. Сега всичко зависеше от течението на реката. Трябваше само да не се отдалечавам от брега.