Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

И все пак не трябва да упрекваме твърде строго престолонаследника; никак не му е леко. Истинският виновник е крал Жан; синът никога няма да успее да извърши толкова грешки, колкото натрупа бащата.

За да ми мине ядът или по-скоро, за да се ядосам още повече… бог да ми прости този грях… ще ви разкажа похода на крал Жан. И ще видите как един крал погубва Франция!

Както вече ви казах, в Шартр той се беше опомнил. Не говореше за рицарска чест вместо да обсъжда финансови въпроси, не обсъждаше финансите вместо да готви война, не се занимаваше с дребни неща, когато съдбата на кралството е в опасност. Веднъж и той сякаш се бе отърсил от вътрешния си смут, от пагубната си склонност към грешки; за пръв път изглеждаше в крак със събитията. Даде истински разпореждания за военен поход. И понеже духът на пълководеца е нещо заразително, тези разпореждания бяха изпълнени с точност и бързина.

Най-напред трябваше да се прегради пътя на англичаните през Лоара. Изпратени бяха многочислени отреди под заповедите на военачалници, които добре познаваха тези места да завардят мостове и пътища между Орлеан и Анже. Заповядано бе на командуващите да държат постоянна връзка със своите съседи и често да пращат вестоносци до армията на краля. На всяка цена да се попречи на идващата от Солон войска на уелския принц да се присъедини към тази на Ланкастър, която пристига от Бретан. Ще ги бият поотделно. И първо уелския принц. Армията, разделена в четири колони за по-лесно преминаване на реката, ще я прекоси по мостовете на Мьон, Блоа, Амбоаз и Тур. Да се избягват сражения, каквито и случаи да изникнат, преди всички бойни части да са се съединили отвъд Лоара. Никакви самоволни подвизи, каквито и изкушения да се появят. Подвиг ще бъде всички заедно да смажат англичанина и да измият от лицето на кралство франция позора и бедите, които й нанася от толкова години. Такива бяха разпорежданията, които Атинският херцог предаде на военачалниците, събрани преди потеглянето. — „Вървете, сеньори, и нека всеки бди над задълженията си. Кралят няма да ви изпуска от очи.“

Небето беше покрито с тежки черни облаци, които изведнъж изтрещяха, пронизани от светкавици. През всички тези дни Вандомоа и Турен бяха шибани от бурни дъждове, краткотрайни, но проливни, които мокреха надризници и брони, водата проникваше (през ризниците, попиваше в тежките кожи. Сякаш гръмотевиците бяха привлечени от цялата тази върволица от метални брони; трима рицари, които се бяха скрили под едно дърво, бяха ударени от гръм. Но, общо взето, войската понасяше добре лошото време, често насърчавана от виковете на населението. Защото жителите на малките градове и селяните от полските села доста се тревожеха от приближаването на аквитанския принц, за когото се носеха ужасяващи слухове. При вида на това дълго шествие от рицари в брони, които препускаха в редици по четири, те се успокояваха,’ разбрали веднъж, че сраженията няма да се водят по техните земи. „Да живее нашият добър крал! Бийте враговете му! Бог да ви пази, храбри рицари!“ Което значеше: „Бог да ни пази и благодарение на вас… много ще паднат някъде убити… дано не видим къщите и окаяните ни дрипи опожарени, стадата ни разпръснати, реколтата ни опустошена, дъщерите ни насилени. Бог да ни пази от войната, която вие ще водите другаде.“ И не скъпяха виното си, студено и искрящо. Подаваха стомните на рицарите, които ги надигаха и пиеха, без да спират.

Аз бях свидетел на всичко това, защото бях решил да последвам краля и да отида с него в Блоа. Той бързаше за война, аз пък имах миротворителна мисия. Бях упорит. Аз също си имах план. И носилката ми следваше най-отзад войската, макар че и зад мен имаше отреди, които не се бяха присъединили навреме към армията в Шартр. Такива щяха да пристигат още дни наред, като например графовете дьо Жоани, д’Оксер и дьо Шатийон, трима славни юнаци, които яздеха, без да бързат, заедно с всички копиеносци от своите графства, и приемаха войната откъм веселата страна. „Добри хорица, да сте виждали кралската войска? — Войската? Оня ден мина оттук, колко много бяха само! Часове, докато се изнижат. Тая сутрин минаха други. Ако срещнете англичанина, направете го на парчета. — То се знае, добри хорица, то се знае… ако заловим принц Едуард, няма да забравим да ви изпратим парченце от него.“

А какво правеше в това време принц Едуард, ще ме попитате… Принцът беше задържан при Роморантен. За по-кратко време, отколкото се надяваше крал Жан, но все пак достатъчно, за да може последният да извърши маневрите си. Пет дни, защото сир дьо Бусико, сир дьо Краон и сир дьо Комон яростно се бяха защищавали. Само в деня на тридесет и първи август ги нападнаха на три пъти, но те отблъснаха и трите атаки. Крепостта падна едва на трети септември. Както обикновено, принцът я опожари; но на следващия ден, неделя, трябваше да остави войската си да почине. Стрелците, измежду които доста загинаха, бяха изтощени. Това е първото по-тежко сражение от началото на похода. И принцът, загубил обичайната си усмивка, като научи от шпионите си… а той винаги има разузнавачи доста надалеч… че френският крал се готви да го нападне с цялата си войска, започна да се пита дали не е сгрешил с тази упорита атака на крепостта и дали не е трябвало да остави онези триста копиеносци на Бусико затворени в Роморантен. Той не знае точния брой на войската на крал Жан; но му е известно, че е многочислена, доста по-многочислена от неговата, тази войска, която ще се прехвърли едновременно през четири моста… Ако не иска да пострада от прекаленото несъответствие между войските, непременно трябва да осъществи присъединяването си към ланкастърския херцог. Край на спокойния поход, вече няма да се забавляват с гонене на селяци и подпалване на манастири. Месир дьо Шандос и месир дьо Грейли, неговите най-добри военачалници, не са по-малко разтревожени и дори като стари, изпечени във войните бойци, го съветват да побърза. Спуска се през долината Шер, прекосявайки Сент-Енян, Тезе и Монришар, без да губи много време за грабежи, без дори да погледне към спокойните води на красивата река, нито нейните острови, потънали сред тополите, през които проникват слънчевите лъчи, нито варовиковите склонове, по които зрее в топлината бъдещото грозде. Насочва се на запад, откъдето идват помощта и подкрепленията.