Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

„Сир, това са хората от превотството Брасьо, кметство на Блоа, които пристигнаха вчера. Видът им е плачевен…“ Презвитера сочеше с боздугана си четиридесетина одърпани, кални, брадясали голтаци. Не се бяха бръснали от десет дни, да не говорим за миене. Дрехите им не се различаваха изпод сивия слой мръсотия и пръст. Някои бяха със скъсани обувки, други само с омотани около краката парцали, трети пък съвсем боси. Държаха се добре изправени, за да се представят, но погледите им бяха тревожни. Ей богу, не бяха очаквали самият крал да се появи пред тях с бляскавата си свита. И голтаците от Брасьо се притискаха един до друг. Острията и куките на няколко ножове и прътове стърчаха над тях като щръкнали от кален сноп тръни.

„Сир, продължи Презвитера, те са тридесет и девет, а трябваше да бъдат петдесет. Осем от тях носят ножове, деветима имат мечове, от които един в много лошо състояние. Само един притежава и меч, и прът. Един има брадва, трима — железни тояги, и още един, въоръжен само с кама; останалите нямат нищо.“

Би ме досмешало, ако не се питах какво караше краля да губи своето време и това на маршалите си в броене на ръждиви мечове. Да се покаже тук, веднъж, да, не беше лошо. Но пък всеки ден, всяка сутрин? И защо ме бе извикал на този жалък парад?

В този момент с изненада чух как най-малкият му син Филип извика с приповдигнат тон, като юноша, който иска да изглежда зрял мъж: „Не, с такава войска не можем да извоюваме големи победи.“ Той е едва четиринадесетгодишен; гласът му беше още момчешки, а тялото му не изпълваше ризницата. Баща му го погали по челото, сякаш се поздравяваше, че е дал живот на такъв умен воин. После, обръщайки се към хората от Брасьо, той ги попита: „Защо не сте се въоръжили както трябва? Така ли се идва във войската ми? Не сте ли получили нареждания от вашия прево?“

Тогава един мъжага, който трепереше по-малко от останалите, вероятно притежателят на единствената брадва, излезе отпред и отговори: „Сир господарю наш, превото ни заповяда всеки да се въоръжи според състоянието си. Снабдихме се, доколкото можехме. Тези, които са дошли с голи ръце, нямат възможност за повече.“

Кралят се обърна към конетабъла и маршалите с красноречиво изражение на човек, доволен от това, че макар и в негов ущърб, фактите доказват правотата му. „Още един прево, който не е изпълнил дълга си… Върнете ги заедно с тези от Сен-Фаржо и от Соасон. Ще си платят глобата. Лори, записвайте…“

И наистина, както той ми обясни малко след това, тези, които не се явяваха на огледа или идваха без оръжия и не можеха да се сражават, бяха длъжни да платят обезщетение. „С глобите на всички тези пешаци ще си доставя необходимото за заплащане на конницата.“

Прекрасно хрумване, навярно подсказано от Симон дьо Бюси, което той си бе присвоил. Ето защо беше свикал пехотата и броеше с такова хищно задоволство частите, които връщаше по домовете им. „За какво ни е тази сган от пешаци? — ми каза още той; — Баща ми бе разбит при Креси именно по вина на пешите войски. Те бавят всички и пречат на хода на конницата.“

Всеки беше съгласен с него, с изключение на престолонаследника, който явно искаше да каже нещо, но се въздържа.

Но дали това означаваше, че в другия край на лагера, при знамената, конете и броните, всичко вървеше като по вода? Въпреки многобройните свиквания, въпреки строгите наредби, според които феодали и капитани се задължаваха два пъти месечно да проверяват хората си, оръжието и конете, за да бъдат в постоянна готовност, и според които се забраняваше на войниците да се прехвърлят от един командуващ на друг или да се оттеглят без позволение, „под страх да бъдат лишени от плата и безмилостно наказани“, въпреки всичко това една трета от рицарите не се беше явила. Други пък, принудени да екипират отред от най-малко двадесет и шест копиеносци, се явяваха едва с десет. Изпокъсани ризници, изкорубени шлемове, прекалено твърди брони, скърцащи при всяко движение… „Ах, месир, как искате Да смогна? Не съм си получил заплатата, достатъчно ми е да поддържам собственото си снаряжение“… Блъскаха се кой по-напред да подкове коня си. Военачалници се лутаха из лагера да търсят заблудилата се част, изостанали войници търсеха, кой повече, кой по-малко, своя военачалник. Всеки крадеше от съседния отред от каквото имаше нужда, къс дърво или кожа, шило или пък чук. Маршалите бяха отрупани с жалби, главите им бръмчаха от грубите пререкания на ядосаните рицари. Ала кралят не искаше и да знае за това. Броеше пешаците, които ще платят глоба…