Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

След бягството на Фрике дьо Фрикан крал Дан реши да премести зет си в Арльо, една крепост в Пикардия, където хората са твърде предани на рода Артоа. Опасяваше се да не би в Париж Шарл Наварски да си спечели прекалено много съучастници. Не искаше да го остави в един и същ затвор с Феб, дори в един и същ град…

След това, както вчера ви казах, той заряза Брьотьой и се върна в Шартр. Беше ми казал: „Ще говорим отново в Шартр.“ Ето къде бях аз, докато Капочи се надуваше в Париж…

Къде се намираме? Брюне!… кое е това селище?… А Поавр, минахме ли Поавр? А, добре, той е по-нататък. Казаха ми, че църквата заслужавала да се види. Впрочем всички църкви в Шампан са много красиви. Това е благочестив край…

О! Не съжалявам, че видях Шартърския лагер. Щеше да е добре и вие да го бяхте видели… Знам; бяхте освободен, за да заместите болния си баща, защото англичаните трябваше на всяка цена да бъдат задържани извън границите на Перигор. Без това сега може би щяхте да лежите под плочите на някой манастир в Поатие. Знае ли човек? Съдба.

И тъй, представете си Шартр: най-малко шест хиляди души са заели огромната равнина, над която се издигат върховете на катедралата. Една от най-многочислените, ако не и най-многочислената войска, свиквана някога в кралството. Но разделена на две твърде разграничаващи се една от друга части.

От едната страна се издигаха в стройни редици стотиците палатки от копринени и цветни драперии на бароните и рицарите. Огромно гъмжило от движещи се хора, коне и каруци се ширеше, докъдето стига погледът сред ярки цветове и блясък на метал в слънчевата светлина; именно тук идваха със сергиите си търговци на оръжия, брони, вино и храни, тук съдържателите На публични домове докарваха каруци, пълни с леки жени, под надзора на краля на престъпниците… чието име все още не мога да си спомня.

И в другия край, на порядъчно разстояние, съвсем отделно, като в Страшния съд от картините… от едната страна раят, от другата адът… пешаците, без подслон сред окосените жита, освен някое опънато на копие платнище, ако изобщо се бяха погрижили да се снабдят с такова; огромна, пръсната на слуки тълпа, уморена, мръсна, бездействуваща, в която се деляха по селища и не се подчиняваха на случайно избраните вождове. А и нямаше какво да изпълняват. Не им поставяха никакви задачи, не им заповядваха никакви маневри. Единственото занимание на тези хора бе да си търсят храна. Най-хитрите ходеха да карат в рицарския лагер, ограбваха курниците в съседните махали или бракониерствуваха. Зад всяка могила можеха да се видят двама-трима дрипльовци, клекнали край някой заек, който се пече. При появата на каруците, които раздаваха ечемичен хляб без определен час, наставаше голяма суматоха. Виж, определени бяха часовете на ежедневните посещения, които кралят правеше в строя на пешаците. Проверяваше новопристигналите, днес тези от Бове, утре от Соасон, в други ден тези от Орлеан и Жаржо.

Придружаваха го, чуйте само, четиримата му сина, брат му, конетабълът, двамата маршали, Жан д’Артоа, Танкарвил, и не знам кой още… с цял отряд щитоносци.

Един път, който впрочем беше и последният, сега ще разберете защо… той ме извика, сякаш ми правеше голяма чест. „Монсеньор дьо Перигор, утре, ако благоволите да ме последвате, ще ви взема на обиколката.“ Аз продължавах да дебна случай да се споразумеем относно някои предложения, колкото и смътни да бяха те, които да направим на англичаните, за да има върху какво да установим началото на преговорите. Бях предложил двамата крале да изпратят представители, които да съставят списък на всички спорни между кралствата въпроси. Това бе достатъчно, за да се разисква с години.

Или пък търсех друг, съвсем различен повод за начало на преговорите. Спорните въпроси уж се пренебрегват и двете страни влизат в предварителни преговори за подготовка на съвместен поход в Константинопол. Важното бе веднъж да се започне…

И така, повлякох се с червената си мантия сред безчетната въшлива сган, която лагеруваше в Бос. Точно така, въшлива, защото като се върнах се наложи Брюне да ме пощи. Не можех все пак да отблъсна тези нещастници, които идваха да целуват краищата на мантията ми! Миризмата беше по-отвратителна от тази в Брьотьой. Предната нощ се бе вдигнала голяма буря, пе-шаците бяха спали направо на мократа земя. Дрипите им се изпаряваха на утринното слънце и здравата воняха. Презвитера, който вървеше пред краля, се спря. Презвитера наистина беше важна личност! След него спря и кралят, и цялата свита.