Васил Друмев - Нещастна фамилия

— Бе вий твърде хладнокръвно гледате на тази грозна смърт, ама… — каза Емин, като видя, че Вълко и синовете му никак не се страхуват.

— Ний не се страхуваме от смърт, макар тя да бъде и най-люта — смирено рече Вълко, — ти не можеш уби нас…

На Еминовото лице се изображи силен гняв.

— Виждам — каза той, — че вий се надявате пак на онова момче да ви освободи, но напразно! Аз проводих 100 мина яничари да го търсят навсякъде; те непременно ще го намерят и уловят… и…

Емин замълча, без да свърши думата си; от гъсталака се показа един человек, от главата до краката облечен в чисто злато. Той държеше в дясната си ръка отрязана глава, от която капеше кръв.

Той беше Дзкамал бей.

— Познаваш ли коя е тази глава? — запита той Емина, като се приближи до него.

Емин внимателно разгледа отрязаната глава и радостно извика:

— Аклъбеева! Нима тъй лесно се предаде той?

— Какво ще стори, че да не се предаде? У него имаше само 100 мина изранени кърджалии, а аз нападнах върху му с 500 храбри яничари… Видиш ли, Емине, как върша хитро работата си? Аклъбеевата глава е в моите ръце. Караман бея няма го вече на този свят, а Вълко с всичкото си семейство стои отпреде ми свързан и е готов да насити моето ненаситно отмъщение!…

— Насити се, проклети! — извика Вълко и заплю Джамал бея. — Ний сме в твоите ръце… Ти си свободен, както щеш, да си отмъщаваш!… Но знай, проклети, че и ти не ще останеш без наказание: милостивият наш цар султан Махмуд зле ще те накаже за твоите безчислени злодейства!… Ако ли той не узнай твоите злодейства и не те накаже, то всеведъщий бог ще ти въздаде прилична на постъпките ти награда!…

Джамал бей, който с нетърпение изслуша тези Вълкови думи, усмихна се и рече:

— Бог не ще ме накаже, защото аз мъча неверните гяури. А други никой не смей да закача яничарите…

— Вий скоро ще погинете! — каза Вълко. — Милостивият султан Махмуд ще изтреби всички яничари…

(Вълковото пророчество се изпълни: не се минаха 10 години, и султан Махмуд, подбуден от чувство человеколюбия, крайно изтреби кръвожадните и свирепи яничари.)

Джамал бей излезе от нетърпение; той удари с всичката си сила нещастния и дързостния Вълка и рече с гняв на Емина:

— Скоро, Емине, скоро върши работата си… Аз не мога вече да търпя. До половин час да е готово всичко. Аз ще накарам да направят на това място път, по който да може да се върви с кон, а че щом чуя крясък, ще дода да се наслаждавам… Но не забравяй от първия път да ги помъчим малко.

След тези думи Джамал бей се скри в тъмния гъсталак.

Емин се застоя няколко минути замислен. После той гуди ръката си на челото си и каза:

— Страх ми иде!… И двете ми уши писнаха заведнаж… но… нищо! Както ми е побелено, тъй ще правя…

Емин с помощта на няколко от своите другари в кратко време свърза Велика и Стояна един срещу други на две дървета и накладе огън под тях да горят постепенно тези невинни жертви. С това като не се задоволи злобният Емин, той отряза ушите и носовете им.

Велико и Стоян издигнаха с благоволение очите си към небето и шепнеха сърдечна молитва. Те не се уплашиха от страшния огън, но като почувстваха нетърпима болест, която им причини силният пламък, те извикаха към родителите си:

— Простете ни, мили родители! Ний вече отиваме при небесния цар!…

Те повече не можаха да продумат — пламъкът ги захвати от четирите страни и не им дозволи да продумат последна дума на родителите си… Чуваха се само глухи охкания, които накарваха челяка да трепере.

Вълко и Рада се спуснаха, за да прегърнат за последен път милите си дечица…Горките! Забравиха, че са свързани… Те искаха барем да целунат децата си, но жестокият Емин, като ги дръпна назад, каза им с грозен глас!

— Стойте! Сега е ваш ред… — И без да се разтрепере, той ги заби на колове…

Крясъкът на тези невинни жертви, които умираха в ужасни мъки, заглуши Шумненския балкан.

В това време се показа Джамал бей; той седеше на прекрасен кон, който като стопанина си беше покрит със злато. Джамал бей, като видя, че неговите жертви тъй ужасно се мъчат, весело се усмихна, поглади брадата си и извика с радостен глас:

— Живей, Джамал бей, живей! Ти си отмъсти!… Наконец изпълни се желан…

Той не беше доизрекъл още тази последната дума „желанието“, и заведнаж конят му се подплаши, разскача се и свали Джамал бея, който за своето нещастие не можа да откачи единът си крак от седлото и като се влачеше много бързо от коня си, разчекна се на две части, защото другият му крак беше се закачил за едно дърво…