Васил Друмев - Нещастна фамилия

— Стой! — каза старата жена. — Този е мой син. Аз искам тук да го закопайте, защото той не беше още кръстен.

Велико и Стоян завчас изкопаха с ножовете си един гроб и спуснаха вътре младия яничарин.

— Да ти е лека пръст, любезни сине — рече старата жена, като хвърли една шепа пръст връх сина си. — Ти — прибави тя — пожела да станеш християнин, но твоето желание не се изпълни. Вероятно за татковите ти грехове… Да вървим сега — каза тя, като се обърна към Вълка.

И те тръгнаха. Между това Рада и Петър с нетърпение чакаха да се върнат Вълкови. Радиното нетърпение беше тъй голямо, щото тя няколко пъти излазя вън от Преслав, за да гледа дали не идат.

— Горкана си! Какво ли им се случи — каза тя, след като влезе в къщи. — Аз не мога вече да търпя…

И на нейните очи се показаха сълзи.

В това време Вълковите кучета радостно залаяха.

— Идат! — извика Рада и излезе вън.

На двора стояха Вълко, Влади, Велико, Стоян и двете жени.

— Ний доведохме гости — каза Вълко, като се приближи до Рада. — Скоро стопли вода и умий краката им.

След един час всичкото Вълково семейство беше в голяма радост. Вълко седеше до брата си Петра и не снемаше очите си от неговото лице. Велико и Стоян приказваха с Владя и радостно се смееха. Рада беше взела в полата си младата хубавица, милваше я по гладкото чело и приказваше със старата жена. С една реч, радостта и щастието на това толкоз нещастно семейство бяха достигнали до най-висока степен…

Но, уви! Те трябваше скоро да се преобърнат в голяма печал, която ни едно от тия щастливи лица не предчувстваше освен Велика. Бедният Велико! В най-голямата тази радост чувстваше униние, което го правеше много да се безпокои…

Скоро подир това у Вълкови додоха и други гости. Вълко им обяви, че той ще празнува своя си празник и освобождението на синовете си. Той призова и всичките преславци да участвуват в този домашен празник и те, като не щяха да оскърбят Вълка, не се отказаха от тази призовка.

Скромният български обед наближаваше да се свърши. Тогаз Вълко напълни една малка паница с вино, издигна я нагоре и каза:

— Братя! Нека пийме за здравието на нашите нещастни гости, които бяха в яничарски ръце.

И той показа към старата жена и младата хубавица.

— Да бъдат здрави! — извикаха всичките Вълкови гости.

В това бреме старата жена, вместо да се усмихне, въздъхна тежко и изпусти две едри сълзи, които се проточиха по бледното и лице.

— Молете бога по-скоро да умра — каза им тя със слаб глас, — защото аз съм нещастна…

Вълко и всичките други я погледнаха с голямо удивление.

— Вярваме, че ти си нещастна — каза Рада с нежен глас, — но кажи ни нещастията си и ний може да те утешим…

— Не се надявам; но може да ми поолекне, като ви кажа страданията си… Слушайте:

Аз съм се родила в село Струмица в Македония. Моят татко беше много богат… Какво ти богат! В него време, който имаше десет погоня ниви и няколко овци, почиташе се за много богат. Моето детство беше щастливо. Сестри ми Радка, която беше две години от мене по-малка, никога не се отделяше от мене и ний все заедно си играехме из нашите широки градини. Тогаз ний не знаехме печал. В нашите сърца всякога царуваше детско веселие… Ах! Няма него време сега!

И тая бедна жена заля се със сълзи.

— И тъй, като стъпих в 13-та година на възрастта си — продължи тя, като се поуспокои, — аз бях пак весела, както и преди. Но татко ми поръча никак да не излазям на пътя и даже някой път ме криеше в подземни дупки (таквизи дупки в нашия двор имаше две). Почти цяла година мене не ми позволяваха да се покажа на пътя и през всичкото това време татко ми беше много печален. Но после той начна малко по малко да става весел и аз бях свободна да излазям на пътя.

Рада слушаше с голямо внимание този разказ и понякогаж на лицето и се изображаваше голяма радост.

— В една нощ — продължи старата жена — аз се разбудих от силен крясък. Сестра ми Рада прегърна ме и извика с уплашен глас: „Како! Татка и мама ги бият!“ Аз дотолкоз се уплаших, щото не можих да извикам. В тази минута мама жално извика. Иззаведнаж в къщи се разля светлина от няколко свещи и аз видях… о, боже!…

Сълзите за няколко минути й прекъсаха гласа.

— Аз видях — продължи тя, като отри сълзите си, — че татко и мама стоят… забити на кол и… жално викат… Аз извиках и изгубих чувствата си…

Рада, която слушаше с нетърпение, спусна се, прегърна старата жена и като я обливаше със сълзи, извика:

— Сестро!… Стоянке! Ний пак се видяхме!… Вълко и всичките други останаха замаяни.