Роалд Дал - Залогът

Мистър Ботибол бавно се приближи до парапета. Жената беше на двайсетина метра и сега изобщо не гледаше към него. Още по-добре. Не искаше да го гледа как скача. Щом никой не го беше видял, после спокойно можеше да каже, че се е подхлъзнал и паднал. Той надникна надолу. Предстоеше му дълго, дълго падане. Сега като се замисли, изведнъж се сети, че би могъл да се нарани много лошо, ако паднеше по корем. Нямаше ли такъв случай? Някакъв скочил отвисоко и си пръснал корема? Трябва да полети с краката надолу. Да прониже водата като нож. „Да, сър.“ Водата изглеждаше студена, дълбока и сива и той потръпна само като я гледаше. И все пак, сега или никога. „Бъди мъж, Уилям Ботибол, бъди мъж. Добре тогава… сега… ето така…“

Той се покатери върху широкото дървено перило, постоя около три секунди, докато възстанови равновесието си, а после скочи — отскочи високо и колкото можа по-надалече, като същевременно извика „Помощ!“

— Помощ! Помощ! — крещеше той докато падаше. После се удари във водата и потъна.

Когато прозвуча първият вик за помощ, жената край парапета чак подскочи от изненада. Тя бързо се огледа и видя как покрай нея прелетя онзи дребен човечец, облечен в бели къси панталонки и спортни обувки, разперил ръце и викащ за помощ. За момент видът й изразяваше пълно объркване, сякаш не беше съвсем сигурна какво трябва да направи: да му хвърли спасителен пояс, да изтича и обяви тревога, или просто да се разкрещи. Тя отстъпи назад от парапета и се извърна с лице към мостика — един кратък миг, в който остана неподвижна, напрегната, нерешителна. После, почти веднага, жената видимо се отпусна, надвеси се над парапета и се взря там, където витлото на кораба пенеше водата. Скоро от пяната изплува малка черна главичка, една ръка се издигна над нея, веднъж, дваж, махаше трескаво, и далечен тънък гласец викаше нещо, което бе трудно да се разбере. Жената се надвеси още по-напред, като се опитваше да не изгуби от погледа си подскачащата черна точица, но скоро, много скоро, тя остана толкова назад, че вече не беше сигурна, дали изобщо я вижда. След малко на палубата излезе още една жена. Тя беше груба и кокалеста, и носеше очила с рогови рамки. Забеляза първата жена и се упъти към нея, като крачеше с онази решителна, войнишка походка, характерна за всички стари моми.

— А, ето къде си била — каза тя.

Жената с дебелите глезени се обърна да я изгледа, но нищо не каза.

— Досега те търсех — продължи кокалестата. — Търсих те навсякъде.

— Много странно — каза онази с дебелите глезени. — Един мъж току-що скочи зад борда, заедно с дрехите.

— Глупости!

— О, да. Каза, че искал да си направи упражненията и се хвърли във водата, като дори не си направи труда да си свали дрехите.

— Мисля, че трябва вече да се прибираш — каза кокалестата. Устата й изведнъж бе придобила сурова извивка, лицето й се изостри и се напрегна, а тонът й вече не беше толкова любезен. — И вече да не си посмяла да излизаш на палубата сама. Знаеш много добре, че винаги трябва да ме изчакваш.

— Да, Маги — отвърна жената с дебелите глезени и отново се усмихна нежно и доверчиво, а после хвана другата за ръката и се остави да я изведат от палубата.

— Толкова мил човек — промърмори. — И ми махаше с ръка.

© 1979 Роалд Дал

© 2003 Правда Митева, превод от английски

Roald Dahl

Dip in the Pool, 1979

Сканиране и разпознаване: ira999

Последна редакция: Alegria

Издание:

Роалд Дал. Разкази с неочакван край

ИК „Унискорп“, 2003

Художник: Валентин Киров

ISBN 954-8456-56-7

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14672]

Последна редакция: 2009-11-27 18:00:00