Роалд Дал - Залогът

В залата настъпи тишина. Хората седяха неподвижно в столовете си, с очи вперени във водещия. Във въздуха се усещаше известно напрежение и колкото по-високи ставаха залозите, толкова по-силно ставаше и напрежението. Това не беше нито игра, нито шега; и всеки можеше да се увери, само като види как някой от мъжете поглеждаше към онзи, който беше повишил залога му — може би с усмивка, но само с устните, докато очите му оставаха блестящи и много студени.

Номер петстотин и дванайсет беше продаден за сто и десет лири. Следващите три-четири номера достигнаха общо взето същите суми.

Корабът тежко се клатеше и всеки път, когато се накланяше, дървената ламперия по стените скърцаше така, сякаш щеше да се разцепи. Пасажерите се държаха за ръкохватките на столовете, дълбоко вглъбени в играта.

— Нисък сектор — извика водещият. — Следващото число е от ниския сектор.

Мистър Ботибол седеше много изправен и много напрегнат. Щеше да изчака, така беше решел, докато другите приключеха с наддаването, а после щеше да скочи и да обяви финалната цена. Беше изчислил, че в банковата си сметка имаше поне петстотин долара, вероятно, по-близо до шест. Това бяха около двеста лири, повече от двеста. Билетът в никакъв случай нямаше да е повече.

— Както всички знаете — обясняваше водещият, — ниският сектор включва всички числа под най-малкото число в диапазона, в нашия случай, всичко под петстотин и пет. И така, ако смятате, че корабът ще измине по-малко от петстотин и пет мили за двадесет и четири часа, до утре на обед, бих ви посъветвал да се включите и да купите този билет. И така, кой ще каже пръв?

Наддаванията продължиха до сто и тридесет лири. Изглежда и други, освен мистър Ботибол, бяха забелязали, че времето е лошо. Сто и четиридесет… и петдесет… Това беше. Водещият вдигна чукчето.

— Сто и петдесет един път…

— И шейсет — извика мистър Ботибол и всички глави в салона се извърнаха да го погледнат.

— И седемдесет!

— И осемдесет! — извика мистър Ботибол.

— И деветдесет!

— Двеста — извика мистър Ботибол. Сега вече никой не можеше да го спре. За нищо на света.

Възцари се тишина.

— Някой ще качи ли над двеста лири?

„Стой неподвижен — внушаваше си той. — Стой абсолютно неподвижен и не поглеждай нагоре. Това носи нещастие. Не дишай. Никой няма да се обади, докато не дишаш.“

— И така, двеста лири… — Водещият имаше плешиво розово теме, по което проблясваха капчици пот. — Един път… — Мистър Ботибол престана да диша. — Два пъти… Продадено!

Мъжът удари с чукчето по масата. Мистър Ботибол написа чек и го подаде на асистента му, а после се отпусна в стола си, за да изчака края. Не искаше да си ляга, преди да разбере колко е джакпотът.

След като и последният билет беше продаден, направиха сметките и сумата възлезе на две хиляди и сто лири. Това правеше около шест хиляди долара. Деветдесет процента за победителя, десет процента за благотворителност. Деветдесет процента от шест хиляди беше пет хиляди и четиристотин. Е, стигаха му. Можеше да купи линкълна, а и нещичко щеше да остане. И доволен от тези мисли, щастлив и развълнуван, той се оттегли в каютата си.

Когато на следващата сутрин мистър Ботибол се събуди, остана да лежи неподвижно, със затворени очи, като се ослушваше за воя на бурята и очакваше поклащането на кораба. Никаква буря не виеше и корабът изобщо не се клатеше. Той скочи и надникна през илюминатора. Морето — О, всемогъщи Боже! — беше гладко като тепсия и огромният кораб се движеше бързо, очевидно наваксвайки загубеното по време на бурята. Стомахът му се сви на топка от страх. Вече нямаше никаква надежда. При това положение щеше да спечели някое от по-високите числа.

— О, боже — високо простена той. — Какво ще правя сега?

Какво, например, щеше да каже Етел? Просто нямаше начин да й признае, че беше похарчил почти двегодишните им спестявания за билетче в корабната лотария. Но не можеше да го запази и в тайна. За да го направи, трябваше да й каже да не осребрява повече чекове. Ами месечните вноски за телевизора и „Енциклопедия Британика“? Вече виждаше гнева и презрението в очите на жена си, синьото ставаше все по-сиво, а самите очи се присвиваха, както ставаше винаги, когато беше ядосана.

— О, боже! Какво ще правя сега?

Нямаше смисъл да си внушава, че все още има някакъв шанс — не и ако проклетият кораб не започне да се движи назад. Трябваше да включат на задна, да подкарат с пълна скорост и да пътуват така много дълго, за да има изобщо някакъв шанс да спечели. Хм, може би трябваше да помоли капитана да направи точно това. Да му предложи десет процента от печалбата. Дори повече, ако поиска. Мистър Ботибол започна да се кикоти. А после внезапно замлъкна, като очите и устата му останаха широко отворени от изненада. Защото точно в този миг го бе споходила идеята. Тя го връхлетя силно и неочаквано и той скочи от леглото и ужасно възбуден изтича до илюминатора и отново погледна навън. Добре де, помисли си, защо не? Защо, по дяволите, не? Морето беше спокойно и нямаше да му е трудно да се задържи на повърхността, докато го изтеглят обратно. Имаше смътното чувство, че някой вече го беше правил, но това нямаше да му попречи да го направи отново. Корабът трябваше да спре и да спусне лодка, а лодката трябваше да се върне поне половин миля назад, за да го вземе, след което трябваше да доплава обратно до кораба и т.н. Един час бяха около тридесет мили. Спасяването му щеше да „отхапе“ около тридесет мили от дневния пробег. Това беше достатъчно и „ниският сектор“ щеше да спечели. Просто трябваше да бъде сигурен, че някой го е видял да пада зад борда; но това лесно щеше да се уреди. И по-добре да е леко облечен, нещо, което няма да му пречи на плуването. Спортни дрехи, точно така. Ще се облече така, сякаш е излязъл да поиграе тенис — само една риза, къси панталонки и обувки за тенис. А, и да остави часовника си в каютата. Колко е часът? Девет и петнайсет. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Да го направи, че да се свършва. При всички случаи трябваше да е скоро, защото времето изтичаше на обед.