Роалд Дал - Залогът

Когато мистър Ботибол излезе по спортен екип на палубата, той беше едновременно уплашен и развълнуван. Дребното му тяло беше широко в бедрата, като постепенно се стесняваше нагоре, за да завърши с изключително хилави смъкнати рамене, така че поразително приличаше, поне по формата си, на круша. Бледите му кльощави крака бяха покрити с черни косми и той предпазливо излезе на палубата, като стъпваше безшумно със спортните си обувки. Нервно се огледа наоколо. Отвън имаше само още един човек — възрастна жена с много дебели глезени и огромни бутове, която се беше облегнала на парапета и се взираше долу в морето. Беше облечена в агнешки кожух с вдигната нагоре яка и мистър Ботибол не можеше да види лицето й.

Той се спря и започна да я изучава от разстояние. Да, помисли си, вероятно ще свърши работа. Сигурно ще вдигне тревога не по-бавно от всеки друг. „Но почакай малко, не бързай, мистър Ботибол, не бързай. Спомни си какво си каза само преди няколко минутки в каютата, докато се преобличаше? Спомняш ли си?“

Мисълта, че ще скочи от кораб в океана на хиляди мили от най-близката суша, бе направила мистър Ботибол — в повечето случаи предпазлив човек — необикновено бдителен. Той изобщо не беше убеден, че жената, която виждаше пред себе си, със стопроцентова сигурност щеше да вдигне тревога, когато го видеше да скача. Според него, имаше поне две причини, поради които въпросната дама можеше да го провали. Първо, можеше да е сляпа и глуха. Не беше много вероятно, но от друга страна, би могло и да е така, следователно, защо да рискува? Просто трябваше да провери, като я заговори предварително.

Второ — и това идва да покаже колко подозрителен може да стане човек, когато става дума за самосъхранение — второ, беше му хрумнало, че жената би могла да е собственичка на някое от високите числа в лотарията и естествено би имала солидни финансови причини да не желае да спира кораба. Мистър Ботибол си спомни, че хора бяха убивали ближните си за много по-малко от шест хиляди долара. Всеки ден вестниците пишеха за такива работи. Следователно, защо да рискува и за това? „Първо провери. Увери се във фактите. Разбери всичко, като проведеш кратък учтив разговор.“ После, в случай, че жената се окажеше едно добро и мило човешко същество, работата щеше да е в кърпа вързана и той можеше с леко сърце да рипне през борда.

Мистър Ботибол небрежно се упъти към жената, зае позиция близо до нея и се облегна на парапета.

— Здравейте — дружелюбно я поздрави той.

Тя се обърна и му се усмихна с неочаквано приятна, почти красива усмивка, макар че лицето й си беше определено грозновато.

— Здравейте — отговори.

Проверена по първи показател, помисли си мистър Ботибол. Жената не е нито сляпа, нито няма.

— Кажете — пристъпи той директно към втория показател, — какво ви е мнението за снощната лотария?

— Лотария ли? — повтори тя и леко се смръщи. — Лотария? Каква лотария?

— Нали знаете, онази глупост, която традиционно се провежда в салона след вечеря. Продават билетчета с дневния пробег на кораба. Просто се чудех, какво мислите по въпроса.

Тя поклати глава и отново се усмихна със своята мила и приятна усмивка.

— Аз съм много мързелива — каза жената с нотка на извинение, — и винаги си лягам рано. Вечерям в леглото. Толкова по-спокойно е да се вечеря в леглото.

Мистър Ботибол й се усмихна в отговор и заотстъпва назад.

— Трябва да вървя да си направя упражненията — обясни той. — Никога не пропускам сутрешните си упражнения. Беше ми приятно да се запознаем. Много ми беше приятно…

Той отстъпи десетина крачки, а жената дори не се обърна да го погледне.

Сега вече всичко беше наред. Морето беше спокойно, дрехите му бяха леки и подходящи за плуване, в тази част на Атлантическия океан със сигурност нямаше акули-убийци, а на палубата стоеше тази мила възрастна женица, която щеше да вдигне тревога. Единственият проблем беше дали корабът щеше да се забави достатъчно, за да обърне резултата в негова полза. Почти със сигурност щеше да стане точно така. За всеки случай, той също можеше да помогне малко в тази насока. Можеше да ги затрудни докато го качват в лодката. Да поплува в кръг или незабелязано да се отдалечава, докато те се приближаваха. Всяка спечелена минутка, всяка секунда, щеше да бъде в негова полза. Той започна отново да се приближава към парапета, но изведнъж го обзеха нови страхове. Ами ако го закачи перката? Беше чувал, че и това се е случвало на хора, падали зад борда на някой голям кораб. Той обаче нямаше да пада, той щеше да скочи, а това вече беше съвсем различно нещо, стига да скочеше достатъчно надалече от перката.