Роалд Дал - Кучката

Протегнах ръка, той я сграбчи с двете си ръце и силно я разтърси. Все едно, че се ръкувах с тибетски бик.

— Човечеството ще зависи от нас! — каза той. — Ще бъдем земните богове! Той се хвърли, прегърна ме и ме целуна първо по едната, после по другата буза. Уф, тоя неприятен галски обичай! Долната устна на Анри, докоснала кожата ми, приличаше на мокро жабешко коремче.

— Да оставим ликуването за по-късно — казах аз и се избърсах с ленена кърпичка.

Същата вечер Анри Биот си намери оправдания и извинения пред домакинята си и замина за Париж. След седмица напусна работа и нае три стаи за лаборатория. Намираха се на третия етаж в една къща на левия бряг на Сена, на Рю дьо Касет, точно до булевард Распай. Анри изразходва доста от парите ми да оборудва мястото със сложна апаратура и дори закупи мъжко и женско шимпанзе, които държеше в голяма клетка. Намери си и помощничка — умна и относително представителна млада дама, на име Жанет. След това се залови за работа.

Трябва да ви е ясно, че това дребно начинание не беше от значение за мен. Имаше купища други неща, с които се забавлявах. Обикновено се отбивах при Анри два пъти месечно да видя какво става, но иначе не му се бърках. Съзнанието ми беше заето от друго. Не притежавах необходимото за такива изследвания търпение. И понеже в скоро време нямаше резултати, започнах да губя интерес. Не след дълго дори двойката свръхактивни в полово отношение шимпанзета престана да ме развлича.

Само веднъж изпитах удоволствие от посещението на лабораторията. Вече ви е станало ясно, че не съм в състояние да устоя дори на някоя относително представителна жена. Така че в един дъждовен следобед, беше четвъртък, докато Анри се занимаваше да закрепва електроди към обонятелните органи на жаба в едната стая, аз се озовах в положението да закрепвам нещо далеч по-подходящо към Жанет. Естествено не очаквах нищо необикновено вследствие на тази малка лудория, правех го по-скоро по навик. Но — небеса, колко се изненадах! Оказа се, че под бялата престилка на тази доста резервирана наглед изследователка се крие стегнато и податливо женско създание с неописуеми умения. От експериментите, които Жанет направи — най-напред с осцилатора си, а после с пуснатата на висока скорост центрофуга, направо ми секна дъхът. Всъщност от времето на турската акробатка, ходеща на въже в Анкара (вж. том XXI), не бях преживявал подобно нещо. Което за хиляден път доказва, че жените са непредсказуеми като океана. Докато не поемеш кормилото, никога не знаеш над плитчини или над дълбочини минава твоят кил.

Не си направих повече труда да посещавам лабораторията. Знаете принципите ми. Никога не общувам повторно с една жена. Не ми е известно как е с другите, но с мен жените задължително отхвърлят всичките си задръжки при първата среща, и един втори опит е все едно да изсвириш същата мелодия на същата стара цигулка. Кому е нужно? Не и на мен. Затова, когато тази сутрин на закуска чух по телефона гласа на Анри, който настойчиво ме призоваваше, почти бях забравил за неговото съществуване.

Промъкнах се с колата през автомобилния поток по проклетите парижки булеварди и стигнах до Рю дьо Касет. Паркирах и се качих с тесния асансьор до третия етаж. Вратата на лабораторията отвори Анри.

— Не мърдай! Стой тука! — извика той, хукна и подир малко се завърна с малък поднос, на който се виждаха две мазни наглед червени гумички.

— Запушалки за нос! — осведоми ме Анри. — Моля те, сложи си ги. Виж, че аз съм си сложил. За да не проникват молекулите. Хайде, внимавай да прилепнат. Ще трябва да дишаш през устата, много е важно!

Към тъпия долен край на всяка запушалка имаше закрепена къса синя връвчица, вероятно за да се измъкват по-лесно от ноздрите. Сложих си запушалките. Анри провери дали са добре и ги напъха навътре с палец. После с танцова стъпка влезе в лабораторията, размахвайки косматите си ръце.

— Влизай, скъпи ми Осуалд! — подкани ме той. — Влизай, влизай! Прощавай за вълнението, но това е велик ден за мене!

Поради запушалките гласът му звучеше като при тежка настинка. Той скочи към някакъв шкаф и бръкна вътре. Извади едно от ония квадратни шишенца от много дебело стъкло, в които се побира около унция парфюм. Взе го в шепи, сякаш бе птичка, и ми го донесе.

— Добре гледай! Това е най-скъпоценната течност в целия свят!

Силно ненавиждам подобни глупави преувеличения.

— Значи смяташ, че си успял? — попитах го аз.

— Имам доказателства, Осуалд! Сигурен съм!