Роалд Дал - Кучката

— Да проверим дали съм ви разбрал — прекъснах го аз. — Искате да кажете, че мозъкът ми определя миризмата на мента просто защото молекула на тази миризма е попаднала в рецепторното си поле?

— Именно.

— Но възможно ли е да твърдите, че за всяка миризма на света има различно рецепторно поле?

— Не. Всъщност човек притежава само седем рецепторни полета.

— А защо са само седем?

— Защото с обонянието си различаваме само седем „чисти, първични миризми“. Другите миризми са съставни и се получават от сливането на първичните.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Вкусовите ни рецептори са още по-ограничени. Има само четири първични вкуса: сладко, кисело, солено и горчиво. Останалото е смесица.

— А кои са седемте чисти, първични миризми?

— Названията им са без значение. Да не разводняваме темата.

— Бих желал да ги науча.

— Добре — съгласи се той. — Миризмите са: на камфор, на люто, на мускус, на етер, на цветя, на мента и на гнило. Не ме гледайте така скептично, моля. Това не е мое откритие. Компетентни учени са работили по въпроса години наред. Изводите им са съвсем правилни, с едно изключение.

— И какво е то?

— Че има и осма чиста и първична миризма, за която те не знаят, както и осмо рецепторно поле за приемане на странните по форма молекули на тази миризма!

— Аха! Ясно ми е накъде клоните.

— Да. Осмата чиста, първична миризма е сексуалният стимулант, заставял преди хиляди години първобитния човек да се държи като куче. Молекулярната й структура е много особена.

— Значи знаете какво представлява?

— Разбира се, че зная.

— И твърдите, че сме запазили рецепторните си полета, където да се наместят тези молекули?

— Несъмнено.

— А тази загадъчна миризма навлиза ли изобщо през ноздрите ни в наше време?

— Да, и то често.

— Аз поглъщам ли я? Искам да кажа, усещат ли я хората?

— Не.

— Искате да кажете, че молекулите не попадат в рецепторното поле?

— Попадат, приятелю, попадат. Но няма последствия. До мозъка не достига сигнал. Линията на телефона е повредена. Както при мускула на ухото. Механизмът е запазен, но сме изгубили способността да го използваме.

— И какво предлагате да се направи?

— Ще възвърна активността на полето. В случая имаме работа с нерви, а не с мускули. Тези нерви не са мъртви, нито увредени, те просто са пасивни. Вероятно ще увелича интензитета на миризмата хиляда пъти и ще добавя катализатор.

— Продължавайте — подканих го аз.

— Стига толкова.

— Бих искал да чуя още.

— Простете, че ви го казвам, мосьо Корнилиъс, но според мене нямате достатъчно познания по органолептика, за да навлизам в подробности. Лекцията приключи.

Анри Биот доволен седеше на пейката край реката и галеше опакото на едната си ръка с пръстите на другата. Кичурите косми, стърчащи от ноздрите, го правеха да прилича на горски дух, но това беше само камуфлаж: Той остави у мен впечатлението, че е опасна и досадна малка твар, зверче с остър поглед и жило на опашката, криещо се зад камъните в очакване да мине някой. Крадешком го огледах. Устата ме заинтересува. Устните му имаха синкав оттенък, вероятно във връзка със състоянието на сърцето. Долната устна беше месеста и увиснала, издута в средата като портмоне. Лесно можеше да служи за прибиране на дребни монети. Кожата на устната изглеждаше силно подпухнала, сякаш напомпана с въздух, и непрекъснато влажна — не защото човекът се облизваше, а от изобилието на слюнка в устата.

И така мосьо Анри Биот седеше с хитра усмивчица на лицето и търпеливо чакаше да реагирам. Ясно разбрах, че пред мен стои напълно аморален човек, но и аз бях такъв. Само че той беше и порочен, а аз, макар че мога с чиста съвест да твърдя, че порочността не е една от моите добродетели, изпитвам неудържимо влечение към порочните хора. Порочната личност е озарена от собствен блясък. При това изглеждаше дяволски великолепно, че някой иска да върне сексуалните навици на цивилизования човек с милиони години назад.

Да, бях лапнал въдицата. И в този миг, точно там, седнал край реката в градината на дамата от Прованс, аз направих предложение на Анри. Предложих му да напусне досегашната си служба и да започне работа в малка лаборатория. Наемах се да заплащам всички разходи по начинанието и да му компенсирам заплатата. Договорихме се за срок от пет години, а ако излезеше нещо, щяхме да делим наполовина.

Анри бе обзет от въодушевление.

— Наистина ли? — извика той. — Да не се шегувате?