Роалд Дал: Кучката

— Забравете всички чути глупости за мускуса, амбъра и тестикулните секрети на виверовите котки. В наше време парфюмите се правят от химикали. Ако искам да се получи мускусен дъх, използувам етиленов себакат. Фенилацетатната киселина замества виверовата миризма, а бензалдехидът осигурява мириса на горчиви бадеми. Само че, сър, вече не ме интересува да смесвам химикали за приятен аромат.

От няколко минути носът на Анри Биот леко течеше и черните косми в ноздрите му се намокриха. Той го забеляза, извади носна кърпа, издуха си носа и го избърса.

— Възнамерявам да създам парфюм, който да има същото наелектризиращо въздействие върху мъжа, каквото има миризмата на разгонената кучка върху кучето. Подушва се и край! Мъжът престава да се владее. Смъква панталоните и мигом обладава дамата.

— Доста забавно звучи — подхвърлих аз.

— Ще станем господари на света! — извика той.

— Да, но вие току-що казахте, че миризмата няма нищо общо със сексуалния нагон на мъжа.

— Няма, но е имала! Разполагам с доказателства, че след ледниковия период, когато първобитният човек е бил много по-близко до маймуната, отколкото е сега, той все още е изпитвал някои маймунски навици: нахвърлял се е върху всяка срещната женска, излъчваща въпросната миризма. По-късно, през палеолита и неолита, мъжът продължил да се възбужда от миризмата, но вече все по-слабо и по-слабо. По времето, когато се появили по-напредналите цивилизации — в Египет и Китай към десетхилядната година преди Христа, еволюцията била изиграла ролята си и заличила напълно способността на мъжа да се възбужда от миризмата. Отегчавам ли ви?

— Ни най-малко. Само че, кажете: означава ли това, че в органите на обоняние са настъпили физически промени?

— Съвсем не, иначе начинанието ни щеше да е обречено. Малкият механизъм, позволяващ на прадедите ни да различават тази специфична миризма, още съществува. Имам основания да смятам така. Вижте, нали знаете, че някои хора могат да си мърдат ушите?

— И аз мога — похвалих се аз и му го демонстрирах.

— Ясно е, че мускулът, движещ ушите, не е закърнял. Останал е от времето, когато хората са наостряли уши като кучета, за да чуват по-добре. Човек е загубил тази способност преди стотици хиляди години, но мускулът се е запазил. Същото се отнася и до обонянието. Механизмът за долавяне на тези скрити миризми съществува, но ние сме изгубили способността да го използуваме.

— Откъде сте сигурен, че съществува? — попитах аз.

— Знаете ли как действува системата на обонянието?

— Не.

— Тогава ще ви кажа, иначе не бих могъл да отговоря на въпроса ви. Моля, слушайте внимателно. Въздухът се вдишва през ноздрите и преминава през три спирални кости, служещи като прегради в горната част на носа. Там се затопля и се филтрира. След това затопленият въздух отива нагоре, покрай две цепнатини, където са органите на обонянието. Тези органи са парченца жълтеникава тъкан, всяко голямо колкото квадратен инч. Там се намират нервните влакна и окончанията на олфакторния нерв. Всяко нервно окончание се състои от олфакторна клетка, в която има събрани накуп тънички като косъм влакна. Тези влакна играят ролята на приематели. По-точната дума е „рецептори“. И ако рецепторите се раздразнят, или стимулират от излъчващи миризма молекули, те изпращат сигнали на мозъка. Така че, когато слизате в кухнята сутрин и в ноздрите ви попаднат молекули с миризмата на пържен бекон, те стимулират рецепторите ви, рецепторите изпращат сигнал по нерва до мозъка и мозъкът го тълкува според характера и интензитета на миризмата. Чак тогава вие извиквате: „Аха, днес има бекон за закуска!“

— Никога не закусвам с бекон — казах аз.

Той не ми обърна внимание, а продължи:

— Интересуват ни тъкмо тези рецептори, тези тънки влакънца. Сега сигурно ще ме попитате по кой начин рецепторите различават молекулите с определена миризма, да речем, с миризма на мента и на камфор.

— По кой начин? — попитах аз с интерес.

— Слушайте ме още по-внимателно, моля. В края на всеки рецептор има вдлъбнатинка, нещо като чашка, само че без да е кръгла. Това е „полето на рецептора“. Представете си сега хиляди тънки влакънца с вдлъбнатинки в края, които се поклащат като пипала на морски анемони и дебнат да уловят в чашките си някоя минаваща молекула. Така става, нали разбирате? Когато подушите определена миризма, съставните й молекули нахлуват в ноздрите ви и попадат в чашките, в полето на рецептора. Важно е да запомните следното: молекулите имат всякакви форми и размери. Съответно и вдлъбнатините са с различна форма. И всяка молекула си намира вдлъбнатината, която й приляга. Молекулите на ментовата миризма отиват само в своето рецепторно поле. Камфоровите молекули, съвсем различни по форма, също си имат рецепторно поле, и тъй нататък. Нещо като строителните конструкции за деца, където различни по форма части се пъхат в определени отвори.