Роалд Дал - Врат

— Знаете ли, обожавам тези тисови дървета — каза Сър Базил. — Цветът им е толкова подходящ за градина, защото отморява очите. А през лятото раздробява общата яркозелена маса на по-малки участъци и я прави по-приятна за съзерцание. Забелязали ли сте колко оттенъци на зеленото има във всяко от тези подрязани дървета?

— Наистина са прекрасни!

Сега мъжът като че ли обясняваше нещо на жената и сочеше към скулптурната фигура. От начина, по който отметнаха глави назад, разбрах, че двамата отново се смееха. Мъжът продължаваше да сочи, а жената заобиколи, мина зад дървената фигура, наведе се и провря главата си през една от дупките й. Фигурата имаше горе-долу размерите на дребен кон, но беше по-тънка, и от мястото, където седях, виждах и двете й страни — отляво, тялото на жената, а отдясно стърчащата й глава. Всичко много приличаше на онези шегички по морските курорти, където пъхаш главата си в дупката на една дъска и те снимат примерно като дебелана. В момента мъжът също я снимаше.

— И друго качество притежават тисовите дървета — каза Сър Базил. — В началото на лятото, когато се раззеленяват младите вейки… — В този миг той замълча, поизправи гърба си и леко се наклони напред. Почувствах как цялото му тяло се напрегна.

— Да — обадих се, — когато младите вейки се раззеленяват?

Мъжът беше приключил със снимките, но главата на жената все още стърчеше през дупката. Видях го как тръгва към нея с ръце зад гърба. После се наведе напред така, че лицето му се приближи към нейното и остана така, докато най-вероятно я целуваше. В този момент ми се стори, че дочух далечен, звънък женски смях, който долетя до нас в слънчевата утрин.

— Да се връщаме ли обратно в къщата? — попитах.

— Обратно в къщата?

— Да, дали не е време да се приберем и да пийнем нещо преди обяда?

— Да пийнем? Да, да, ще пийнем. — Но той не помръдваше. Седеше абсолютно неподвижен, напрегнато наблюдаваше двете фигури, а мислите му вече бяха много далеч от мен. Аз също ги наблюдавах. Не можех да откъсна очи от тях; просто трябваше да ги гледам. Сякаш наблюдавахме някаква много опасна балетна миниатюра в далечината, познавахме и танцьорите, и музиката, но не знаехме края на историята, нито хореографията, нито какво щяха да направят в следващия момент, и бяхме като омагьосани, и трябваше да гледаме.

— Гудие Брезка — обадих се. — Колко велик мислите щеше да стане, ако не беше умрял толкова млад?

— Кой?

— Гудие Брезка.

— Да — каза той. — Разбира се.

Сега обаче забелязах, че ставаше нещо странно. Жената все още държеше главата си провряна в дупката, но бавно и необяснимо започна да извива тялото си от ляво на дясно, а мъжът стоеше неподвижен на няколко крачки от нея и я наблюдаваше. Изведнъж ми се стори някак неспокоен и по наведената му глава и неподвижната, напрегната поза на тялото, можех да се закълна, че вече никак не му беше смешно. Известно време постоя така, а после остави фотоапарата на земята, приближи се до жената и хвана главата й с ръце. В този миг балетът, който бяхме наблюдавали досега, се превърна в куклен спектакъл, с малки дървени марионетки, които изпълняваха отсечени, резки движения, безумни и нереални, върху далечна, огряна от слънцето сцена.

Седяхме безмълвно върху бялата пейка и наблюдавахме как мъжката марионетка започна да манипулира с ръце женската глава. Правеше го внимателно, в това нямаше съмнение, бавно и внимателно, като постоянно отстъпваше крачка назад, за да помисли, а няколко пъти дори приклекна да огледа обстановката от друг ъгъл. Всеки път, когато я оставеше сама, жената започваше да гърчи тялото си и начинът, по който го правеше, ми напомняше за куче, на което за пръв път са сложили нашийник.

— Заклещила се е — каза Сър Базил.

Сега мъжът мина от другата страна на фигурата, където беше тялото на жената, протегна ръце и започна да се опитва да направи нещо с врата й. После, сякаш внезапно почувствал безсилието си, той няколко пъти бързо и рязко дръпна врата й. Този път, без съмнение, до нас долетя гласът й в ясната слънчева сутрин, далечен, но пълен с гняв, болка или и с двете.

С ъгълчето на окото си виждах как Сър Базил леко поклаща глава нагоре-надолу.

— И аз се бях заклещил веднъж — каза той. — Напъхах ръката си в буркан с бонбони и не можах да измъкна юмрука си.

Мъжът се бе отдръпнал на няколко метра и стоеше с ръце на кръста и вдигната нагоре глава, гневен и сърдит. По всичко личеше, че от крайно неудобната поза, в която се намираше, жената не спираше да му говори, или по-скоро да му крещи, и въпреки че тялото й бе здраво заклещено и можеше само да се гърчи, краката й бяха свободни и доста активно се движеха и тропаха.