Роалд Дал - Врат

След още един завой видях и самата огромна сива къща, а пред нея обширния параден двор, заобиколен от висока стена с балюстради и по един малък павилион с колонади в двата външни ъгъла. Колоните на балюстрадите бяха увенчани с каменни обелиски — италианското влияние върху английския вкус през епохата на Тюдорите — а до къщата водеше стълбище широко най-малко тридесет и пет метра.

Когато спрях пред къщата с огромно удивление забелязах, че в басейна на фонтана в средата на двора се мъдреше голяма статуя на Ъпстейн. Прекрасна творба, и дума да не става, но в определена дисхармония със заобикалящата я обстановка. После, когато тръгнах да изкачвам стълбите и погледнах назад, видях, че на всички многобройни моравки, полянки и тераски в парка имаше други модерни статуи и любопитни скулптури. Дори отдалеч ми се стори, че разпознах Гудие Брезка, Бранкузи, Сен-Гуден, Хенри Мур и отново Ъпстейн.

Вратата ми отвори млад лакей, който ме заведе до стаята ми на първия етаж. Нейна светлост, обясни той, си почивала, както и останалите гости, но всички щели да слязат в гостната след около час, облечени за вечеря.

В моята професия човек върши голяма част от работата си през почивните дни. Аз, например, годишно прекарвам най-малко петдесет уикенда в чужди къщи, в резултат на което съм придобил изключителна чувствителност към заобикалящата ме обстановка. Мога да кажа на добро или лошо място съм попаднал само като подуша въздуха, след като прекрача прага на дома; и този, в който се намирах сега, не ми харесваше. Обзе ме леко, едва доловимо усещане за стаена неприятност, което продължавах да чувствам дори вече удобно излегнат в огромната димяща мраморна вана. Искрено се надявах да няма нежелателни инциденти до понеделник.

Първият — макар и по-скоро изненада, отколкото неприятен инцидент — се случи само десет минути по-късно. Бях седнал на леглото и си обувах чорапите, когато вратата безшумно се отвори и някакъв древен, разкривен гном, облечен във фрак, се промъкна в стаята. Той бил икономът, обясни ми, казвал се Джелкс и искрено се надявал, че съм се настанил удобно и имам всичко необходимо.

Оправдах надеждите му с положителни отговори.

Каза ми, че щял да направи всичко по силите си, за да бъде уикендът ми приятен. Благодарих му и зачаках да си тръгне. Той се поколеба, а после с глас преливащ от лицемерие, поиска разрешението ми да повдигне един много деликатен въпрос. Казах, че го слушам.

Ако трябвало да бъде съвсем откровен, заувърта гномчето, ставало дума за бакшишите — нещо, което той лично изживявал много болезнено.

О? И защо така?

Е, ако наистина съм проявявал интерес, той лично никак не одобрявал идеята, че гостите му се чувствали задължени да му дават бакшиш, когато си тръгвали — както, всъщност, всички правели. А действието било еднакво обидно и за двете страни. Още повече, бил абсолютно наясно и с терзанията, които изпитвали гости като мен, надявал се, че ще го извиня за тази волност, които били принудени от условностите да дадат повече, отколкото можели да си позволят.

Той замълча и две малки изпитателни очички заопипваха лицето ми за някакъв знак. Измърморих, че не бива да се притеснява за тези неща, поне що се отнася до мен.

Напротив, каза той, искрено се надявал, че още от самото начало ще се съглася да не му давам никакъв бакшиш.

— Е — отвърнах, — нека да не се занимаваме с такива подробности сега, а да оставим проблемът да се реши от само себе си, когато си тръгна.

— Не, сър! — извика той. — Най-горещо ви моля и настоявам да се съгласите.

При това положение се съгласих.

Човечето ми благодари и притътри крака още няколко крачки напред. После наклони глава, скръсти ръцете си като свещеник и извинително помръдна с рамене. Малките, изпитателни очички продължаваха да ме наблюдават и аз зачаках, с един обут чорап и другия все още в ръката ми, като се опитвах да отгатна какво щеше да последва.

Единственото, за което щял да ме помоли, промълви тихо, толкова тихо, че гласът му прозвуча едва доловимо, както на улицата се чува музиката, долитаща от голяма концертна зала, единственото, за което щял да ме помоли, било вместо бакшиш да му дам трийсет и три и една трета процента от бъдещите си печалби на карти по време на уикенда. В случай, че загубя, нищо нямало да му плащам.

Всичко бе изречено толкова тихо, бързо и неочаквано, че аз дори не се изненадах.

— Тук играят ли се много карти, Джелкс?

— Да, сър, изключително.